— Ако не бях се прибрал, тя щеше да умре. Има сътресение на мозъка, счупени ребра… спукано тъпанче… – Ала изражението на лицето на жена му показваше, че изобщо не я е грижа. Страданията на Габриела бяха без значение за нея. Не изпитваше и капчица вина за онова, което бе причинила на детето си.
— Да не би да очакваш да се разплача? Тя си го заслужаваше. – Очевидно напълно се владееше и съвсем безразлична към думите му, запали цигара и се вторачи в него.
— Ти си ненормална – прошепна дрезгаво той и нервно прокара пръсти през косата си. Бе по-трудно, отколкото си представяше. С невъзмутимото спокойствие и хладнокръвната си жестокост тя се превръщаше в несломим противник. Беше много по-силна от него. Той го знаеше от дълго време.
— Не съм ненормална, Джон. Но ти имаш вид на такъв. Поглеждал ли си се в огледалото? Направо приличаш на луд. – В погледа й се четеше насмешка, а на него внезапно му се доплака.
— Та ти можеше да я убиеш. – Очите му горяха, говореше на пресекулки, неспособен да преодолее овладялото го чувство на възмущение.
— Но не съм, нали? А може би трябваше. Повечето от нашите проблеми произтичат от нея. Ако ти не ме интересуваше толкова много, навярно нямаше да й се ядосвам така. Нищо не би се случило, ако тя не бе застанала помежду ни, ако ти не я обичаше така сляпо. – Като я гледаше, за него бе очевидно, че жена му си вярва, че в някаква част от извратеното си съзнание бе убедена във вината на Габриела и в правотата на всичко, което й бяха причинили. Беше невъзможно да бъде принудена да осъзнае налудничавостта на това, което казваше, и той го разбираше.
— Тя няма нищо общо със случилото се между нас, Елоиз. Ти си чудовище. Ти си болезнено ревнива и мразиш това малко момиченце. Вини мен, за Бога, но не и нея. Ненавиждай ме, ако трябва, защото те провалих, защото съм ти изневерявал, защото не съм достатъчно силен да ти дам каквото искаш… но моля те… моля те… – Той се разплака, умоляваше я да вникне в думите му. – Не обвинявай нея.
— Не виждаш ли какво стори тя с нас? Габриела те промени напълно. Преди да се роди, ти ме обичаше. Ние се обичахме… погледни какво представляваме сега… – Когато го погледна, за пръв път от години видя в очите й сълзи. – Тя направи това… – Според нея дъщеря им бе виновна дори задето той бе влюбен в друга жена. Габриела бе виновна за всичко.
— Ти го направи – обвини я Джон, без да се развълнува от сълзите й. – Престанах да те обичам, когато осъзнах колко много я мразиш, когато видях, че я биеш… и, о, Господи, един ден тя ще ни мрази за онова, което й причинихме.
— Заслужава си го. – Елоиз продължаваше да настоява на своето, убедена в правотата на думите си. – Не ме интересува какво съм й причинила. Тя ми струва всичко… нашия брак, нашата любов…
— Ти я мразиш от деня, в който се роди. Как е възможно това?
— Още тогава виждах какво ни чака.
— Елоиз, трябва да се спреш, преди да си я убила – умоляваше я той. – Длъжна си… Ще прекараш остатъка от живота си в затвора.
— Тя не заслужава такава жертва – твърдо отвърна Елоиз.
И преди й бе минавало през ума и затова внимаваше да не отиде твърде далеч – заради себе си, а не заради детето. Ала предишната нощ бе стигнала опасно близо до убийството. Той го бе разбрал съвсем ясно. Беше видял Габриела в болницата и бе чул какво казаха лекарите. За щастие никой не го обвини, че я е бил. За тях подобна версия бе немислима, особено при неговите добри маниери, уважавано име и скъпия квартал, в който живееше. Да му зададат такъв въпрос, би било обидно и дори да подозираха, а той се надяваше да не е така, не биха дръзнали да го обвинят в малтретиране на собственото му дете.
— Аз не искам да я убия, Джон – увери го Елоиз, но това уверение звучеше празно от устата на жена без душа. – Няма защо. Тя знае какво очаквам от нея. Знае разликата между правилно и грешно.
— Лошото е, че ти не я знаеш.
— Аз съм уморена – в миг се изправи – и ти ме отегчаваш. Ще си лягаш ли, или ще се върнеш при малката си курва? И кога ще приключи всичко това? – Никога, обеща си той наум. Никога. Никога нямаше да се върне при Елоиз. Ала знаеше, че сега трябва да остане, да я успокои, за да може Габриела спокойно да се прибере вкъщи. Независимо колко я мразеше, разбираше, че дължи това на дъщеря си. Не можеше да се откаже от остатъка от живота си заради нея, но бе в състояние все пак малко да уталожи нещата, поне докато тя се върнеше.
— След малко ще се кача горе – отвърна той спокойно и си сипа последното питие. Беше благодарен, че спят в отделни стаи. Би се страхувал да споделя едно и също легло с нея, защото се опасяваше, че може да го убие. След като беше видял на какво е способна, се боеше от нея. Беше предупредил Барбара, опитваше се да й обясни колко е опасна Елоиз. Ала Барбара наивно настояваше, че няма защо да се страхува. Тя не можеше да си представи какъв звяр бе жена му. Никой не можеше. С изключение на него и Габриела.