— Предполагам, че ще спиш в стаята си тази вечер – отбеляза Елоиз на излизане, а Джон се бе загледал в шлейфа на вечерната й рокля, който се стелеше зад нея. Не й отговори, отново се бе замислил за Габриела и нямаше сила да отрони и дума. Просто проследи с поглед как тя бавно се качва по стълбите.
Когато същата нощ Габриела се събуди в болницата, нямаше представа къде се намира. Всичко бе бяло, чисто и много строго. На тавана се виждаха сенки, в ъгъла на стаята имаше слаба светлина. Сестра с колосана шапка следеше за състоянието й и щом Габриела отвори очи, й се усмихна. Това бе непозната гледка за момичето. Погледът на сестрата бе толкова мил.
— В Рая ли съм? – попита тя тихо, убедена в отговора и облекчена от мисълта, че е умряла.
— Не, ти си в болницата „Сейнт Матюс“, Габриела. Всичко е наред. Баща ти си тръгна преди малко, но каза, че утре ще дойде да те види.
Искаше да попита дали майка й е ядосана, задето тя е тук, и дали трябва да се върне вкъщи. Ами ако никога не се оправи, не може ли просто да остане в болницата? В главата й се въртяха хиляди въпроси, ала тя се страхуваше да направи каквото и да било и само кимна, но от движението я заболя. Силно.
— Опитай се да не се движиш много. – Младата сестра долови, че детето потръпна. Знаеше, че сътресението на мозъка й причинява непоносима болка в главата, а от ухото й все още течеше кръв. – Баща ти каза, че си паднала по стълбите, ти си много щастливо дете, защото той те е намерил. Ще се грижим за теб, докато си тук. – Въпреки болката Габриела кимна с благодарност и затвори очи.
След това плака насън, сестрите се смениха и за следващите няколко часа дойде да я наблюдава една по-възрастна. Тя провери жизнените й функции и се зае да смени превръзката на крака й. Вгледа се в раната, а после се взря в лицето на момичето. Наум сестрата си задаваше въпроси, на които знаеше, че няма да получи отговор, въпроси, които трябваше да бъдат поставени, но никой не би дръзнал. И преди бе виждала подобни наранявания при деца, ала обикновено те бяха бедни. После се връщаха вкъщи, както щеше да стане и с това момиче. В повечето случаи обаче отново идваха в болницата. Тя се чудеше дали и с Габриела няма да се случи същото, или може би този път родителите се бяха уплашили достатъчно и това нямаше да се повтори. Трудно бе да се каже.
Детето спа на пресекулки до сутринта и през повечето време през следващите няколко дни. Баща й идва да я вижда на два пъти и обясни на лекарите и на сестрите, че майка й не може да я посети, защото е болна. Те го разбираха и му съчувстваха, направиха му комплимент, че има много хубаво и добро момиче. Тя бе толкова послушна, сладка и се държеше прекрасно. Никога не им създаваше проблеми, никога не искаше нищо и беше благодарна за всичко, което правеха. Изобщо не говореше с тях. Просто лежеше, гледаше и се усмихваше, щом видеше баща си.
Той дойде да я отведе вкъщи в последния ден от годината, беше й донесъл дрехи. Тя напусна болницата облечена в тъмносиньо палто, сива вълнена рокля, бели три четвърти чорапи и червени обувки. Беше забравил да й вземе шапка и ръкавици, изглеждаше много дребна и бледа, на тръгване се сбогува с лекарите и сестрите и им благодари за любезното отношение. Преди вратите на асансьора да се затворят, се усмихна и помаха на персонала. Всички бяха единодушни, че е прекрасно дете. Предната вечер дори им каза, че съжалява, задето се прибира вкъщи.
— Това е страхотно! – отбеляза една от сестрите с усмивка и забърза да се погрижи за две други деца – едното страдаше от коклюш, а второто имаше дълбоки изгаряния. Габриела беше любимката на педиатричното отделение и всички съжаляваха, че ще ги напусне. Почти толкова съжаляваше и самата Габриела. Тя не искаше да си тръгва от сигурното убежище и да се връща към адския си живот.
Когато се прибра вкъщи, майка й я чакаше, намръщена, погледът й бе обвинителен. Изобщо не отиде да я види в болницата и неколкократно заяви на Джон, че това глезене е ненужно и е направо срамно. Той не искаше да спори с нея, всеки можеше да забележи колко бледа е Габриела, когато си дойде у дома, и от травмата в ухото все още трудно пазеше равновесие.
— Е, получи ли достатъчно внимание от страна на сестрите и лекарите, след като се престори на болна? – попита я жлъчно Елоиз, а Джон влезе в стаята на дъщеря си да остави багажа и да оправи леглото й. Лекарят му бе казал, че момичето се нуждае от почивка.