— Съжалявам, мамо.
— Би трябвало. Хленчещо гадно дете – допълни тя, после се обърна и изчезна.
Тази вечер Габриела вечеря и с двамата си родители, както се предполагаше това бе живо мъчение. Майка й несъмнено беше ядосана, а баща й се бе потопил в друг свят и преди да седнат да се хранят, бе изпил доста алкохол. Габриела разля малко вода на масата и ръцете й се разтрепериха, докато бързаше да я избърше.
— През последната седмица маниерите ти на хранене не са се подобрили. Да не би да са те хранили в устата? – заядливо я клъвна Елоиз, а Габриела сведе поглед и реши, че е по-добре да замълчи. През време на вечерята не каза нито дума. Щом изяде и последното парче от десерта, майка й нареди да се качи в стаята си. Габриела усещаше, че скоро ще се разрази буря, и с облекчение се оттегли.
Веднага си легна и слушаше в тъмното как родителите й се карат, затова изобщо не се изненада, когато по-късно същата вечер чу стъпки в стаята си. Беше сигурна, че е майка й, и се стегна да посрещне неизбежното. Този път завивките се отметнаха бавно, тя напрегна цялото си тяло и стисна очи в очакване на познатите удари. Ала дълго не се случи нищо. Чувстваше, че някой се е надвесил над нея, но не подушваше парфюма й, нямаше звук, нищо не последва. Стоя неподвижна доста дълго, накрая не издържа и отвори очи.
— Здрасти… спиш ли?… – Беше баща й, той шепнеше и единственото, което тя усети, бе миризмата на уиски в дъха му. – Дойдох да кажа… да видя… дали си добре. – Габриела кимна объркана. Той никога не бе идвал в нейната стая.
— Къде е мама?
— Спи. – Тя бавно въздъхна при новината, изпита огромно облекчение, макар и двамата да знаеха, че й трябва малко, за да се събуди. – Просто исках да те видя… – Той приседна внимателно на леглото. – Съжалявам… за болницата… и всичко… Сестрите казаха, че си много смела… – Ала Джон винаги бе знаел по-добре от всеки друг колко е смела, далеч по-смела от него.
— Те бяха чудесни – прошепна тя, гледаше лицето му в тъмното. Вече го виждаше по-ясно, защото в стаята проникваше лунна светлина.
— Как се чувстваш?
— Добре… ухото още ме боли… но съм добре… – От два дни болките в главата бяха утихнали, гръдният й кош обаче беше бинтован и така щеше да бъде още две седмици.
— Грижи се за себе си, Габриела… винаги бъди смела, ти си много силна. – Чудеше се защо й говори така, какво всъщност се опитва да й каже. Освен това не преставаше да се пита защо според него е много силна. Тя не смяташе така. Обикновено си мислеше колко е лоша.
Той искаше да я увери, че я обича, ала не знаеше как да го стори. В същото време обаче съзнаваше, че ако истински я обичаше, никога не би позволил майка й да я бие. Но Габриела нямаше представа какви мисли се въртяха в главата му. Той постоя и я погледа още известно време, след това отново я зави и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.
Само за миг се спря на прага, Габриела го погледна, после баща й направи усилие да затвори вратата колкото може по-безшумно. Никой от тях не искаше майка й да се събуди и Джон се отдалечи толкова тихо, че дори Габриела не го чу, колкото и да напрягаше слуха си. Отново се сви в леглото, а на следващата сутрин още спеше, когато майка й нахлу в стаята и се разкрещя:
— Ставай веднага! – разнесе се познатият глас и Габриела механично скочи от леглото, все още сънена. Бързите й движения веднага върнаха болката в главата й, бодежите в ребрата, а неотзвучалата травма в ухото я правеше нестабилна. – Ти си знаела, малка кучко, нали! Каза ли ти? Каза ли ти? – После разтърси дъщеря си за двете ръце, без изобщо да се съобразява къде е било детето през последните две седмици и без да обръща внимание на раните, които тя самата й бе нанесла.
— Какво да знам? Нищо не знам, мамо… – Изведнъж Габриела се отклони от обичайното си за такива случаи поведение и макар да се опитваше да се въздържи, се разплака. По лицето на майка си разбираше, че се е случило нещо ужасно, но не можеше да си представи какво е то. За пръв път в съзнателния си живот виждаше майка си обезумяла и разрошена.
— Не, знаела си… Каза ли той, докато беше в болницата? Така ли е? Какво точно ти каза? – Тя я разтърсваше толкова яростно, че Габриела дори нямаше сили да отговори.
— Нищо… не ми е казал нищо… какво се е случило с татко? – Може би бе наранен или бе претърпял злополука. Недоумяваше какво бе станало, но майка й изплюваше думите в лицето й, преди тя да успее да попита.
— Отишъл си е и ти си знаела. Ти си виновна… ти ни причини толкова неприятности, че той ни напусна. Ти си въобразяваше, че те обича, нали? Не те е обичал. Той те изостави точно така, както изостави и мен. Не иска повече никоя от нас… ах, ти, малка кучка… ти си виновна. Ти! Той ни изостави, защото те мрази точно толкова, колкото мрази и мен. – Думите й бяха съпроводени със звучен шамар. – Тръгнал си е заради теб… сега няма кой да те защитава. – След като се нахвърли върху й с настървение, Габриела започна да разбира. Баща й ги беше изоставил. Ето защо предната вечер беше дошъл в стаята й. Беше дошъл да я види за последен път… да се сбогува… сега го нямаше… а тя трябваше да влачи бремето на досегашния си живот. Безкрайните удари, побоите – това бе всекидневието й. Предишната нощ й бе заръчал да бъде смела… каза й, че е силна. Сега й оставаха само думите му, а този път юмруците на майка й бяха по-тежки от когато и да било, Габриела с мъка се бореше да не се разплаче, но не успя да се овладее. Единственото, което имаше, беше кошмарът. Майка й казваше, че баща й я мразел, ала детето знаеше, че това не е вярно.