Или се заблуждаваше? Той никога не я бе защитил, не й бе помагал, не я бе спасил от нищо. А сега, независимо каква бе причината, я бе изоставил. Единственото, което тя усещаше да се надига в гърлото й като жлъчка, беше непреодолимият страх.
≈ 5 ≈
Докато навърши десет години, животът на Габриела беше калейдоскоп на мрака – формите се сменяха и движеха, но темата винаги беше една и съща, жестокостта на малтретирането бе еднакво свирепа, независимо как се променяха цветовете.
Бащата на Габриела изчезна така успешно, сякаш бе заличен от лицето на земята и никога повече нямаше да го види. Нито се обади, нито й писа, не дойде да я навести, не й обясни как и защо се е случило, какво е направил той и по какви причини.
А в деня, в който майка й получи първото съобщение от неговия адвокат, толкова се вбеси, както се и очакваше, че безпаметно налага Габриела, докато детето припадна. Елоиз спря едва след като се изтощи тя самата. Ала на следващия ден изобщо не изпитваше никаква жалост към дъщеря си. Обвиняваше я за всичко, така беше, откакто се бе родила, пак й каза, че баща й я мрази. Твърдеше, че той няма повече нужда от нея, щял да се жени за жена, която има две малки дъщери и те щели да я заменят.
— Те не са като теб – майка й се нахвърляше върху й злобно всеки път, когато ги споменаваше, а това ставаше доста често. – Красиви са и са добри, възпитани, те са всичко, което ти не си. И той ги обича – прошепна й, събрала в тези думи цялата жестокост, на която бе способна. Веднъж, когато Габриела глупаво се опита да спори с нея, защитавайки неговите чувства, макар и вече да не бе сигурна в тях, като се има предвид дезертьорството му, майка й взе твърдата четка за пода и сапуна за пране и сапунисва устата й, докато сапунените мехури не я задавиха и тя не повърна – както от сапуна, така и вследствие от тъгата и загубата. Габриела усещаше, че баща й я обича, сама се убеждаваше, знаеше го… или поне си мислеше така… а може би просто искаше да повярва в това. Накрая вече не знаеше какво да мисли.
По-голямата част от времето прекарваше в уединение в къщата, четеше и пишеше своите разкази. Понякога редеше писма до баща си, ала не знаеше къде да му ги изпрати, затова ги късаше и ги хвърляше. Той не й бе оставил никакъв адрес, а когато се опитваше да го търси в отсъствието на майка си, никога не успяваше. Не би дръзнала да попита Елоиз. Знаеше къде работеше баща й, когато си тръгна от тях, но когато позвъни там, й казаха, че е напуснал и се е преместил в Бостън. За Габриела това бе все едно да й кажат, че е в друга галактика. А след като той не й се обади за десетия рожден ден, тя разбра, че завинаги го е загубила.
Все още понякога усещаше нарастваща паника, щом си помислеше за раздялата, спомняше си последната нощ в нейната стая, когато си шепнаха на лунната светлина. Имаше толкова неща, които би искала да му каже… може би, ако беше… ако беше му казала колко силно го обича, щеше да остане, може би нямаше да отиде при двете момиченца, за които говореше майка й… онези, които били много по-послушни от нея, онези, които той обичаше сега. Може би, ако бе опитала по-настоятелно или ако имаше по-добри бележки в училище, макар че едва ли би могла да се справя по-успешно… или ако не й се бе наложило да влезе в болница… ако не беше принудила майка си да ги мрази толкова много, може би той нямаше да избяга… а може би бе умрял и всичко друго бе лъжа. Може би бе станала катастрофа, за която тя не знаеше. Само от мисълта дъхът й секваше… Ами ако тя наистина не го види никога повече? Ами ако забрави как изглежда той? Понякога с часове се взираше в снимките му. Имаше две на пианото и няколко в библиотеката, но щом един ден майка й забеляза, че представляват интерес за нея, извади снимките му от рамките и ги накъса на милион парченца. Габриела пазеше една стара негова снимка в стаята си от времето, когато беше петгодишна и прекараха лятото в Истхамптън, майка й обаче намери и нея и я изхвърли.