— Забрави го. Той не се интересува от теб. Защо си губиш времето да мислиш за него? Той вече няма да те спаси – изсмя се майка й, забавляваше се като виждаше как очите на Габриела се пълнят със сълзи. Единственото нещо, което стигна до нея, и то с по-голяма сила от ударите на майка й, бе осъзнаването на факта, че никога повече няма да види баща си, както Елоиз непрекъснато й напомняше, че той никога не бе я обичал. Отначало й бе трудно да го повярва, а после в крайна сметка разбра, че е истина. Мълчанието му го потвърждаваше. Но ако той я обичаше, тя знаеше, че някой ден ще й се обади. Оставаше й само да чака.
Една година, след като Джон ги напусна, Габриела прекара Коледа сама в къщата на Шейсет и девета улица. През деня майка й се срещна с приятели, а вечерта бе с един мъж от Калифорния. Той бе висок, тъмнокос и хубав, но изобщо не приличаше на баща й. Бе й продумвал веднъж-два пъти, когато вземаше майка й за вечеря, ала Елоиз му даде да разбере, че въобще не е необходимо, нито й е приятно той да разговаря с детето. Обясни му, между другото, че Габриела е лоша, и то толкова, че не й се говори на тази тема. Мъжът разбра, че сближаването с дъщерята не е пътят към сърцето на Елоиз. Във всеки случай бе по-умно да я избягва, затова постепенно започна да не й обръща внимание.
У тях имаше непрекъсната върволица от мъже, които идваха да извеждат Елоиз, но господинът от Калифорния беше най-честият посетител. Името му бе Франк. Франклин Уотърфорд. Единственото, което Габриела знаеше за него, бе, че е от Сан Франсиско и е дошъл да живее в Ню Йорк през зимата. Не беше сигурна защо, той често разговаряше с майка й за Калифорния и й казваше колко много ще й хареса. После Елоиз взе да споменава за пътуване до Рино за шест седмици. Габриела нямаше представа къде е това, нито защо майка й иска да отиде там, а те изобщо не намериха за необходимо да й обяснят. Единственото, което знаеше, бе каквото беше дочула, когато минаваха край нейната стая, и докато говореха оживено на излизане, или от разговорите им в библиотеката късно вечер, където пийваха и се смееха. Чудеше се какво ще стане с училището, след като двете с майка й заминат за Рино. Нямаше обаче как да разбере. Знаеше, че каквото и да попита, майка й ще подскочи от яд.
Габриела продължаваше да води познатия живот, чакаше новини и обяснения, проверяваше пощата всеки ден, прибирайки се от училище, надяваше се да намери писмо от баща си, в което й пише къде е. Но то така и не идваше и когато майка й видя, че редовно преглежда пощата, настъпи неизбежното. Ударите обаче не бяха толкова енергични и освен това я биеше малко по-рядко. Беше твърде заета със собствения си живот, за да се притеснява за „възпитанието“ на Габриела. През повечето време просто я информираше, че е безнадежден случай. В крайна сметка баща й бил разбрал това, нали? А от нея самата не би могло повече да се очаква да прахосва живота си в опити да направи нещо от Габриела. Дори не си струвало времето и усилията. Затова тя оставяше дъщеря си да се справя сама, да се грижи за себе си, да си приготвя вечеря, дори в случаите, когато в къщата нямаше достатъчно храна, което ставаше често.
Джийни, икономката, си тръгваше в пет часа всеки ден и щом преценеше, че не ще има неприятни последици, оставяше на Габриела нещо на печката. Ако обаче започнеше да се суети наоколо й или да я „глези“, или да говори твърде много с нея, детето плащаше висока цена и тя го знаеше, затова се преструваше на безразлична и се насилваше да не мисли какво ще стане с Габриела, след като си излезе от работа. Момичето имаше най-тъжните детски очи, които бе виждала, и Джийни изпитваше болка дори само като я погледнеше. Ала тя знаеше по-добре от всеки друг, че нищо и никой не може да й помогне. Баща й бе изчезнал и я бе оставил да се оправя сама с майка си, а Елоиз беше дяволско изчадие. Но в крайна сметка Габриела беше нейно дете. Джийни не бе в състояние да направи нищо друго, освен от време на време да остави малко супа на печката или да сложи хладен компрес на синината, която детето твърдеше, че се дължи на падане в училищния двор. Ала дори Джийни знаеше, че синините от училищния двор не могат да са нито толкова големи, нито на такива места. Веднъж на гърба на Габриела съзря толкова ясен отпечатък от ръка, все едно някой го бе нарисувал, и изобщо не се почуди как се е озовал там. Понякога й се искаше детето да избяга, щеше да бъде много по-добре само по улиците, отколкото с майка си. Единственото, което имаше в дома си, бяха топлите дрехи и покрив над главата, ала му липсваше топлина, любов, достатъчно храна и човек, който да се грижи за него. Джийни си даваше сметка обаче, че дори Габриела да избяга, полицията ще я върне обратно. Те никога не биха се намесили между родителите и детето, независимо какво й причиняваше Елоиз. Габриела отдавна знаеше това много добре. Знаеше, че възрастните не помагат. Не се намесват и не пристигат на бял кон да те спасят. Обикновено се преструват, че не забелязват нищо, затварят си очите и обръщат гръб. Точно както бе постъпил баща й.