Месеците се изнизваха, зимата си отиде и дойде пролетта. Гневът на Елоиз премина в безразличие. Тя сякаш нехаеше какво прави Габриела, тъй като нито я виждаше, нито я чуваше. Единственият път, когато напоследък я беше била, бе задето се „преструва“, че не чува. Истината бе, че детето вече чуваше доста по-слабо от преди. В повечето случаи чуваше добре, но под определен ъгъл, а ако имаше и друг шум в помещението, не различаваше думите така ясно, както някога. Това бе последица от предишни побои, ала Габриела никога не бе се оплаквала, макар това да й пречеше в училище понякога, и никой, освен майка й не забелязваше.
— Не ме пренебрегвай, Габриела! – крещеше тя, нахвърляше се върху нея като демон на смъртта и започваше да сипе удари. Ала напоследък Франк прекарваше повечето време в къщата и Елоиз внимаваше да не се изложи пред него. Не си позволяваше да вдига ръка на Габриела по време на посещенията му, но когато бяха насаме или той я бе разочаровал, защото не бе се обадил, след като бе обещал, тя винаги обвиняваше дъщеря си. – Той те мрази, малка негоднице! Ти си единствената причина, поради която не е тук тази вечер! – Габриела не се съмняваше и за миг, само се чудеше какво ще стане, ако Франк изобщо спре да идва. Ала засега това изглеждаше малко вероятно, макар че той говореше за връщане в Сан Франсиско през април и тя виждаше, че майка й е изключително нервна, а нервността й преминаваше в нещо много по-опасно за детето.
Всеки път, когато той идваше, вратата на библиотеката се затваряше, за да разговарят необезпокоявани, или се качваха горе в спалнята на майка й и оставаха там с часове. Трудно й бе да си представи какво правят, а и те изобщо не вдигаха шум. Като минаваше край нейната стая, Франк се усмихваше на Габриела, но никога не спираше да поговори, нито да я поздрави. Сякаш разбираше, че това е забранено. С нея се държаха като с прокажена в собствения й дом.
През април той замина за Сан Франсиско, както бе казал предварително. За голяма изненада на Габриела обаче Елоиз не изглеждаше особено разтревожена. Дори й се струваше ангажирана и по-щастлива от всякога. Тя рядко говореше на Габриела, което бе Божия благословия. Освен това бе заета с уреждането на много неща. Прекарваше доста време в телефонни разговори, чуваше се с приятели и винаги понижаваше тон, когато дъщеря й влезеше в стаята, сякаш споделяше някакви тайни. Ала Габриела и без това не можеше да ги чуе.
Три седмици, след като той си замина, Елоиз започна да изнася куфари от мазето и помоли Джийни да й помогне да ги качат горе. Зае се да опакова всичките си вещи, а Габриела се чудеше кога ще й каже да приготви и своите неща. Дни, след като започна суетнята, тя най-сетне нареди на дъщеря си да подреди багажа си.
— Къде отиваме? – попита предпазливо Габриела. Рядко задаваше въпроси, но сега не знаеше какви дрехи да сложи в куфара, а не искаше да ядосва майка си, като взема не които трябва.
— Заминавам за Рино – отвърна тя лаконично, което не говореше нищо на Габриела. Тя не посмя да се интересува за повече подробности, например колко дълго ще останат, и се молеше правилно да прецени какви дрехи да вземе. Отиде тихо в стаята си и започна да приготвя багажа си, не преставаше да мисли дали, когато пристигнат там, Франк ще ги чака. Дори не знаеше дали ще го хареса. Познаваше го едва. Знаеше само, че е хубав и висок и много вежлив към майка й. Никога не бе чувала да си крещят един на друг, както правеха с баща й, но той все едно не продумваше на Габриела. Трудно беше да се каже дали ще го хареса, или ще го разочарова, както беше с всички други. Това бе нещо, което можеше да очаква, това бе страхът, с който живееше. Знаеше, че ако обича някого достатъчно, той ще започне да я мрази и вероятно ще я напусне, както направи баща й. А след като баща й изпитваше такива чувства, какво оставаше за другите. Ала може би с Франк щеше да е различно. Трудно бе да се отгатне. Само и само за да потисне собственото си безпокойство, започна да пише разкази за него, но когато майка й ги откри, тя ги накъса и се разкрещя, че Габриела е малка кучка и се домогва да привлече вниманието му. Нямаше представа какво има предвид майка й, нито защо се ядоса толкова много. В един от разказите си тя го бе описала като принца от „Пепеляшка“ и затова си получи боя. На Франк несъмнено щеше да му стане неприятно, ако научеше, но, разбира се, това бе невъзможно. Той вече се бе прибрал в Калифорния.