В една ясна съботна утрин, две седмици след Великден, майка й я погледна на закуска и за пръв път, откакто я бе родила, й се усмихна. Това почти уплаши Габриела. В очите й забелязваше блясък, който предупреждаваше момичето, че ако не внимава, ще има неприятности. Ала единственото, което Елоиз каза, бе:
— Утре заминавам за Рино. – Изглеждаше щастлива. – Готов ли е багажът ти, Габриела? – Детето кимна безмълвно в отговор. След закуска майка й провери стаята и куфара й и поклати доволно глава. Габриела с облекчение разбра, че не е направила непростими грешки при приготвянето на багажа. Видя, че майка й огледа стаята, сякаш проверяваше да не е забравила нещо, и, изглежда, остана доволна от видяното. По стените нямаше снимки, никога не бе имало, а единствената фотография на баща й, която стоеше на тоалетката й, беше изхвърлена от майка й малко след като той ги напусна. В стаята нямаше нищо излишно – само леглото, тоалетката, стол, обикновени бели пердета на прозореца и линолеум на пода, който всеки четвъртък следобед Джийни й помагаше да изтърка.
— Няма да имаш нужда от никакви елегантни тоалети, Габриела. Можеш да извадиш розовата рокля от куфара – беше единствената й забележка и момичето бързо окачи дрехата обратно в гардероба, преди да я е подразнила повече. – Не забравяй училищната си униформа. – Инструкциите бяха объркващи, но въпреки това Габриела я бе взела, защото беше удобна и топла, а тя не знаеше колко дълго ще останат в Рино. Тогава майка й се обърна и я погледна със сарказъм – нещо, което не беше непознато на момичето. – Баща ти се жени през юни. Сигурна съм, че се радваш да го научиш. – Ала единственото, което Габриела почувства, беше облекчение, съпътствано с горчиво разочарование от осъзнаването на факта, че той никога повече няма да се върне. И преди го знаеше, но хранеше известни надежди. С радост научи, че е жив и че не е умрял в ужасна катастрофа, което би било другото обяснение за дългото му мълчание. Тя бе съчинила разказ по този повод и докато пишеше, всичко й изглеждаше толкова реално, че бе започнала да се страхува дали той наистина не е умрял, а не просто да ги е изоставил. – Повече няма да ти се обади – каза й майка й, както бе сторила десет хиляди пъти досега. – Той не се интересува от нас. Никога не се е интересувал. Никога не е обичал нито теб, нито мен. Искам да не забравяш това, Габриела. Никога не си била обект на неговия интерес, ни най-малко. – Елоиз я гледаше и очите й блестяха от гняв, сякаш чакаше отговор от дъщеря си. – Ти знаеш това, нали? – Габриела кимна мълчаливо, искаше да каже, че не й вярва, ала това би й коствало живота и тя го съзнаваше много добре. Беше твърде разумна, за да рискува собственото си оцеляване, само и само за да защити баща си. Освен това може би той никога не беше ги обичал, макар за нея все още да бе трудно да повярва. Може би, ако беше по-добра и не създаваше толкова неприятности, би ги обичал повече и би останал… ала тя все още помнеше погледа му през онази последна нощ в стаята й. Очите му й казваха, че я обича, независимо какво говореше майка й сега. Затова се чувстваше толкова объркана.
Същата вечер Елоиз излезе с приятели, а Габриела си приготви сандвич и го изяде в кухнята. Къщата бе тиха и мирна, тя седя дълго време замислена за загадъчното пътуване, което щяха да предприемат на другия ден. Какво щяха да правят в Рино, по каква причина заминаваха, всичко това бе пълна загадка за нея и знаеше, че ще трябва да чака, докато пристигнат там, където се надяваше да получи отговор на въпросите си. Малко притеснително бе да не знае съвсем нищо, налегна я тъга, усещаше, че напуска дома си. Това бе домът, където бе живяла с баща си и сякаш все още го виждаше да влиза от стая в стая, бавно да се качва по стълбите, помнеше звука и аромата, когато сутрин си слагаше одеколон след бръснене. Ала те сигурно нямаше да отсъстват задълго, може би това щеше да е само едно приключение. Възможно бе Франк да ги чака и този път да разговаря с нея. Нищо чудно да е мил, а ако тя е много, много добра и прави всичко възможно да не го дразни, той да я хареса. Докато се качваше бавно нагоре по стълбите, си обеща да положи всички усилия Франк да я заобича.
Беше заспала, когато майка й се прибра същата вечер, тя не я чу как крачи по дългия коридор към спалнята си. Елоиз се усмихваше сама на себе си, докато се разсъбличаше, предстоеше й нов живот, пълен с надежда и възможност да захлопне вратата на старите си разочарования. Нямаше търпение да настъпи следващият ден и да отпътува. Вечерта щеше да вземе влака, но още не бе обяснила това на Габриела, която така и нямаше представа по кое време заминават.