Майка й плати на шофьора и слезе преди Габриела, която според нея се движеше дразнещо бавно, а тя всъщност се бореше непохватно с куфара си, нищо във външния вид на сградата не й подсказваше ни най-малко какво я чака и защо е доведена тук. Майка й позвъни и почука с тежкото месингово чукче. Фасадата бе впечатляваща и изглеждаше невероятно неприветлива на момичето, стори му се, че чакат цяла вечност, преди да им отворят. Погледът й потърси очите на майка й, а после Габриела се загледа в краката си, така че Елоиз да не види сълзите й, тя се стараеше да не се разплаче, чувстваше, че краката й треперят от неописуем страх. След това най-сетне мъчително бавно вратата се открехна и през процепа се подаде дребно лице с болнав вид.
— Да? – Зад гърба на майка си Габриела не можеше да види достатъчно, за да разбере дали беше мъж или жена. Лицето, или малкото, което се показваше от него, сякаш нямаше нито възраст, нито пол.
— Аз съм госпожа Харисън, очакват ме – отривисто каза Елоиз, подразнена от досадно продължителния прием. – И освен това бързам – добави тя и вратата глухо се захлопна, а съществото с безизразното лице отиде да проучи въпроса вътре.
— Мамо… – поде Габриела, набрала смелост от овладелия я ужас, въпреки че разумът би трябвало да я накара да мълчи. Ала тя не издържаше повече. – Мамо… – По-скоро шепнеше разтреперана, отколкото говореше, когато Елоиз я сряза:
— Млъквай, Габриела! Не е нито времето, нито мястото да показваш лошото си възпитание. Тук няма да търпят глупостите ти като мен. – Значи беше вярно… беше я завела в затвора… или в полицията… или на място за наказание заради белите, които бе вършила десет години и заради които баща й ги бе напуснал. Най-сетне щеше да си плати. Очите й се напълниха със сълзи при думите на майка й. Чувстваше се сякаш чакаше изпълнение на смъртна присъда, не можеше да разбере какво ще стане с пътуването им до Рино. А да не би това да беше Рино? Така ли казваха на това място? Къде беше тя? И какво щяха да правят с нея тук?
Точно когато си мислеше, че страхът й е стигнал връхната си точка, тежката врата отново започна да се отваря бавно и пред тях сякаш зейна черна дупка, от която на прага изплува дребна възрастна съсухрена жена в черни одежди. Приличаше й на вещица, върху дрехите си имаше стар черен шал, подпираше се на бастун, даде им знак да я последват в тъмнината. Дишането на Габриела се затрудни при нейния жест и противно на усилията й от нея се изтръгна ридание, когато майка й я сграбчи за ръката и я дръпна навътре в сградата, а вратата се затвори тежко зад тях. Единственият звук, който се чуваше, беше плачът на детето.
— Майка Грегория ще ви приеме след миг – обясни възрастната жена, без дори да погледне Габриела, а Елоиз се обърна гневно и я разтърси за ръката.
— Веднага престани! – Изкомандва я тя и я раздруса още по-здраво, за да подсили ефекта от думите си, но не смееше да направи нещо повече тук. – Няма да слушам хленченето ти. Можеш да плачеш колкото си искаш, когато си тръгна, и съм сигурна, че ще е така, но ми го спести поне сега. Не ме бъркай с баща ти, нито аз, нито монахините ще търпим сълзите ти. Знаеш ли какво правят сестрите с непослушните деца? – Тя изобщо не отговори на този въпрос, ала когато Габриела погледна нагоре с ужасени очи, видя внушително разпятие с кървящия и умиращ Христос на него и заплака още по-силно. Това несъмнено бе най-лошият ден в живота й и единственото, което искаше сега, бе час по-скоро да умре, преди да са й направили нещо за безбройните грехове, които бе извършила през краткия си живот. Нямаше представа защо е тук, нито колко дълго ще остане, куфарът обаче, който носеше, не бе добър знак.
Тихите, но спиращи дъха й ридания се усилваха все повече и никакви предупреждения от страна на майка й не можеха да ги спрат. Тя просто не бе в състояние да се успокои и продължаваше да плаче, когато старата монахиня се върна и съобщи, че игуменката ги очаква. Те я последваха по дълъг, тъмен коридор, осветен от малки и слаби лампи и струпани на места свещи със съскащ пламък. Общото впечатление от обзавеждането беше като за мрачна тъмница, а от далечината до ушите на Габриела достигаше тъжно хорово пеене. Дори звукът от гласовете й се стори застрашителен, а музиката, която им акомпанираше, беше траурна и потискаща. В момента бе сигурна, че по-скоро ще умре, отколкото да живее тук.
Възрастната монахиня спря пред малка врата и им даде знак да влязат, след което, накуцвайки, се отдалечи, като се подпираше на бастуна, а краката й сякаш се плъзгаха безшумно по каменния под въпреки немощта и преклонната й възраст. Докато я наблюдаваше, детето се тресеше толкова силно, все едно умираше от студ. В миг майка й я сграбчи за ръката и я вмъкна в стаята, където ги очакваха, а риданията на Габриела се усилиха, след като огледа обстановката. Видя монахиня с леден поглед и лице като гранит, която се изправи зад малко олющено бюро, за да ги приветства. Челото й бе закрито от твърда лента бял колосан плат, иначе одеянието й бе черно, което беше характерно за целия орден, и Габриела се изненада, като видя колко е висока. Все още й се струваше страховита. Стори й се, че жената е без ръце. Монахинята погледна Елоиз Харисън и дъщеря й. Всъщност бе скръстила ръце, но те не се виждаха под широките ръкави на одеждите й и единственото украшение, което носеше по себе си, бе броеница от дървени розови мъниста, която висеше от талията й. Нямаше никакви външни знаци за високопоставеността й в ордена или за факта, че е игуменка, но Елоиз го знаеше. През последните два месеца се бяха срещали два пъти, за да обсъдят плановете й за Габриела. Ала игуменката не бе очаквала детето да е толкова разстроено. Тя предполагаше, че ще бъде уведомено предварително за намеренията на майка си, преди да го доведат тук.