— Здравей, Габриела – поздрави я сериозно. – Аз съм майка Грегория и ти ще останеш при нас известно време, както, сигурна съм, майка ти ти е казала. – На устните й нямаше усмивка, но очите й бяха мили, макар Габриела още да не виждаше това. Тя успя само да поклати енергично глава, докато в същото време продължаваше да се разтърсва от ридания, с което искаше да покаже, че не желае да остане, както и да обясни, че майка й не й е казала нищо.
— Ти ще останеш тук, докато аз съм в Рино – обърна се към нея с равнодушен тон Елоиз, а игуменката ги наблюдаваше с интерес, защото разбра, че в този момент Габриела чува за пръв път за раздялата, и безмълвно осъди отношението на майката към детето.
То не бе в състояние да прикрие ужаса си.
— Колко време ще отсъстваш? – Макар да я бе ненавиждала цял живот, майка й бе единственото, което Габриела имаше сега. Момичето се питаше дали това не е наказанието му, задето толкова дълго мълчаливо я бе мразило. Може би Елоиз е знаела отдавна и сега я оставяше тук да бъде изтезавана и наказвана за лошите си помисли.
— Ще бъда в Рино шест седмици. – Ясно и точно отговори Елоиз, не додаде нищо успокоително, напротив, стоеше настрани от загубилото ума и дума дете. Майка Грегория не откъсваше поглед от двете.
— Ще ходя ли на училище? – попита Габриела, все още говореше на пресекулки заради сълзите, които я сломяваха. Заекваше, задавена от риданията, дишаше затруднено.
— Ще учиш при нас – обясни й спокойно майка Грегория, но това не й вдъхна увереност. Тук нямаше нищо познато и тя бе уплашена. Да понася побоя на майка си вкъщи, й се струваше несравнимо по-добре. Ако имаше възможност в този момент, с радост би се прибрала у дома и би позволила на Елоиз да прави с нея каквото иска. Ала никой не й предоставяше право на избор. Майка й заминаваше за Рино, където и да беше това. – Имаме още две деца – обясни игуменката. – По-големи са от теб и са сестри. Едната е на четиринайсет, другата – на седемнайсет години, струва ми се, че ще ги харесаш. Те се чувстват много добре при нас. – Тя премълча обаче, че момичетата живееха при тях, защото бяха осиротели. Родителите им бяха загинали в самолетна катастрофа предишната година, а баба им, при която бяха отишли да живеят, тяхната единствена жива роднина, се бе споминала неочаквано по Коледа. Момичетата бяха братовчедки на една от сестрите от ордена и това бе единственото решение за тях, поне за известно време, докато се уредеше нещо друго. А за Габриела пребиваването в ордена бе само временно решение. За два месеца, бе споменала майка й, три най-много, но сега не каза нищо повече на дъщеря си, докато майка Грегория ги наблюдаваше. Усещаше, че между тях цари отчуждение, и проницателната възрастна жена ги изучаваше с нескрит интерес. Всъщност дори би могло да се каже, че детето в известен смисъл се страхува от майка си. Знаеше, че бащата ги е изоставил и възнамерявал наскоро да се ожени втори път, но Елоиз не сподели нищо за собствените си планове, само имала нужда от място, където да остави детето, докато отиде в Рино, за да се разведе. Несъмнено този план не се радваше на одобрението на игуменката, ала тя нямаше намерение да съди морала на майката, нейно задължение бе единствено да осигури подслон за Габриела.
Момичето продължаваше да ридае, трите стояха изправени и неловко се споглеждаха, докато внезапно Елоиз погледна часовника си с изненада.
— Наистина трябва да вървя – рече тя и в следващия миг детето се вкопчи в нея. Притисна се към полата й и започна да я моли да не тръгва.