— Моля те, не си отивай, мамо… моля те… Ще бъда добра… кълна се… моля те, нека дойда с теб.
— Не ставай смешна! – сопна се Елоиз и започна с неприкрита досада да се дърпа назад, за да се освободи от детето. Самият факт, че беше толкова близо до Габриела, която се бе вкопчила в нея, я изпълваше с желание да изтича с вик към вратата.
— Рино не е хубаво място за дете – твърдо се намеси майка Грегория, – както и за възрастни – допълни тя с неодобрение. Игуменката нямаше представа, че Франк е направил резервация за Елоиз в луксозно ранчо за курортисти и възнамеряваше през цялото време да е там с нея. Щеше да я учи на езда в тексаски стил. – Майка ти ще се върне скоро, Габриела. Ще видиш, времето ще мине много бързо – обеща й майка Грегория, но забеляза, че момичето е изпаднало в паника, а майка му сякаш не проявяваше никакъв интерес и не му обръщаше внимание. Игуменката кимна едва забележимо на Елоиз и след секунди тя взе чантата си, подаде ръка на майка Грегория и погледна за миг дъщеря си. За момент по устните й премина усмивка, сякаш не можеше да потисне радостта си от заминаването, а като се имаше предвид огромната мъка, която изпитваше Габриела, очевидно не можеше да й предложи нищо. Единственото, което искаше, бе да е свободна.
— Дръж се добре – задоволи се да каже само на детето си на раздяла. – Не причинявай неприятности. Внимавай, защото ще разбера. – И двете знаеха какво означава това, но Габриела вече не се притесняваше. Тя я прегърна през кръста и се разплака неутешимо за майката, която никога не бе имала, и за бащата, когото бе обичала и изгубила. У нея зейна яма от ужас и самота, която сякаш поглъщаше всички възможни думи да я опишат, и макар това да не означаваше нищо за Елоиз, погледът на детето разкъса сърцето на майка Грегория. Чакаше само да види дали ще целуне дъщеря си, дали ще й каже нещо да я успокои, но тя отмахна ръцете й от себе си и твърдо я отблъсна. – Довиждане, Габриела - сбогува се студено, а детето я погледна с мъдрия поглед на възрастен човек, който разбира повече, отколкото би трябвало. Габриела вече знаеше и може би винаги щеше да знае какво означава това и как се чувства изоставеното дете. Внезапно притихна, риданията все още я разтърсваха, въпреки усилията й да ги възпре, и погледна майка си. Не отрони и дума, когато Елоиз излезе от стаята, без да се обърне назад, и затвори вратата след себе си.
Само в един миг, в един съвсем кратък момент от живота Габриела си даде сметка колко е самотна сега и колко ще бъде и в бъдеще и като вдигна очи, срещна погледа на мъдрата възрастна жена. Те бяха две души, стигнали далеч, видели твърде много от живота, а Габриела – и твърде рано. Тя просто стоеше там и издаваше онези слаби късащи сърцето звуци, когато майка Грегория бавно се приближи към нея. Без да й каже дума, тя я притегли и я прегърна.
Искаше да запази Габриела в безопасност от света, който я бе наранил толкова, че надали щеше да се съвземе. Всичко, което майка Грегория знаеше, чувстваше и в което вярваше, бе вложила в силата на своята прегръдка, а онова, което желаеше на детето, се опита да му предаде със сърцето си. Габриела я погледна изненадана и затвори очи, защото разбра без думи полученото послание. Стоеше и не помръдваше, за да не пропъди нежността на прегръдката, някакъв клапан се отвори и момичето заплака горчиво заради всички загуби, болка, тъга, ужас и разочарования, с които го бе обременил животът. Каквото и да се случеше занапред, тя знаеше с цялата мъдрост на десетте си години, че тук е в безопасност.
≈ 6 ≈
Първото хранене на Габриела в манастира „Сейнт Матюс“ бе цял ритуал, който отначало й се стори много странен и окончателно я доведе до изненадващо спокойно състояние. Това бе един от редките случаи, когато на сестрите им бе позволено да разговарят и след като се присъедини към майка Грегория в черквата и прекара един час заедно с цялата общност преди ядене, Габриела бе шокирана от техния брой и от строгостта им, докато седяха и се молеха мълчаливо в параклиса. Ала трапезарията, която според нея бе събрала голяма тълпа безлики жени, облечени в черно, в миг се превърна в стая, пълна с хора, които се смееха, усмихваха, разговаряха и бяха щастливи.
Габриела с изненада установи колко млади са някои от тях. В манастира живееха близо двеста монахини, повече от петдесет все още бяха послушници, или новопосветени и всички те бяха двайсетина годишни. Имаше доста сестри на възрастта на майката на Габриела, следваше групата монахини, които бяха на годините на игуменката, и няколко много, много възрастни. Повечето преподаваха в близкото училище „Сейнт Стивънс“, а другите работеха в болницата „Милосърдие“ като медицински сестри. На обяда разговорите, които водеха, обхващаха теми от политиката през медицината до анекдотите за класовете, в които преподаваха, както и интересни домакински подробности по всякакви въпроси – от градината до кухнята. Разказваха си смешки и се шегуваха една с друга, използваха прякори и в края на обяда Габриела остана с впечатлението, че едва ли не всяка монахиня се бе спряла да й каже някоя мила дума, дори онази възрастната и страшната, която сутринта им отвори вратата и я уплаши. Казваше се сестра Мери Маргарет и момичето бързо разбра, че всички в манастира я обичат. На младини бе работила като мисионерка в Африка, а в „Сейнт Матюс“ беше повече от четирийсет години. Имаше широка, беззъба усмивка, а майка Грегория, както винаги, я сгълча с обич, задето бе забравила да сложи изкуствените си зъби.