Ала те биха се изненадали да разберат, че тази нощ Габриела изобщо не помисли нито за майка си, нито за баща си, цялото й същество бе в плен на жената, която я бе прегърнала и утешила същата сутрин. Тя си спомняше силните ръце, които я притеглиха нежно и й внушиха чувство за сигурност и край на мъките, които бе изтърпяла и от които се бе спасила след десетгодишни изтезания. Досега не бе познавала никой като игуменката и подобно на Джули вече си мислеше как може да си уреди да остане тук.
Настаниха я в една стая с другите две момичета. Помещението бе тясно, липсваше му мебелировка, имаше малък прозорец, който гледаше към манастирската градина. Легнала на леглото, без да издаде и звук, през малкия прозорец тя виждаше луната като в рамка. Задаваше си въпроса къде е майка й тази нощ, дали е още вкъщи, или е във влака, колко скоро ще се върне от загадъчното място, наречено Рино. Ала независимо колко далеч бе решила да отиде, Габриела знаеше с абсолютна сигурност, че за пръв път в живота си тя бе в пълна безопасност. Изобщо не можеше да си представи какъв ще е животът й, но за пръв път от десет години съзнаваше, че няма от какво да се страхува, че няма да има бой, наказания, обвинения, нито омраза, от която да бяга. Същия ден, когато стояха пред вратата на манастира, бе убедена, че майка й я води, за да си получи наказанието, а сега, напротив, с цялото си същество усещаше, че идването й тук е било истинска благословия.
Преди да се унесе, мислеше за всички тях, за сестрите, които вечерта в трапезарията кръжаха около нея като нежни птички… Сестра Лизи… сестра Тимоти… сестра Мери Маргарет… сестра Джон… и високата жена с проницателните очи, която бе приела Габриела в сърцето си, без звук, без дума, приюти я там подобно на птиче със счупено крило, а сега, свила се в долния край на леглото, както обикновено, тя усещаше, че отделните парчета на душата й бавно и полека се слепват.
На следващия ден дойдоха да ги събудят, така правеха винаги, в четири часа сутринта. Трите момичета прекараха първите два часа от деня в черквата с монахините, молеха се мълчаливо и накрая, преди слънцето да изгрее, всички запяха дружно. Габриела си мислеше, че никога не е чувала нещо толкова хубаво като хармонията на гласовете им, които възхваляваха Господ, комуто тя се бе молила страстно в продължение на години, ала често имаше основание да смята, че не я чува. Ала тук със силата на тяхната вяра и любов неговата обич изглеждаше така очевидна и благодатна, а сигурността, която им предлагаше, беше напълно гарантирана. По времето, когато тя влезе в трапезарията заедно с монахините, се почувства по странен начин част от тях.
По правило закуската преминаваше в мълчание, това бе време за размишление и подготовка за посланието, което същия ден щяха да предадат на света отвъд тези стени, в болницата и училището, където работеха, за утехата и изцелението, които щяха да отнесат на хората, търсещи да познаят и изживеят Божията благословия. Разделяха се с кимване и усмивки и се отправяха към килиите или общите спални в зависимост от възрастта и положението си в манастира. По-възрастните монахини имаха индивидуални килии, а новопосветените и послушниците живееха в малки общи спални, както Габриела с другите две момичета. Тя щеше да учи заедно с тях в манастира, преподаваха им две възрастни монахини, които бяха пенсионирани учителки. Бяха им устроили малка класна стая и трите момичета влязоха в нея още в седем и трийсет сутринта и се подготвиха за упорита работа. Учиха без почивка до обяд, всяка имаше отделно занимание според възрастта си, а после отидоха да се нахранят в трапезарията заедно с малкото монахини, които не излизаха извън манастира.
Габриела не бе виждала майка Грегория цял ден. Всъщност не я срещна чак до вечеря и щом я зърна, погледът й светна. Срамежливо се приближи към нея, а игуменката я попита с топла усмивка как е преминал първият й ден.