В края на май игуменката я повика в малкия си кабинет. На Габриела й се стори странно, че се срещат там, спомни си за първия ден, когато бе дошла тук с майка си. Сега това й се струваше много отдавна. Бяха минали шест седмици от пристигането й, а Габриела не бе получила дори пощенска картичка от майка си. И макар да нямаше вест от нея, тя знаеше, че Елоиз скоро ще се върне.
Когато прекрачи прага на кабинета на майка Грегория, се запита дали не е направила нещо не както трябва, заради което да я гълчат. Сестра Мери Маргарет бе дошла в училищната стая да я повика и неизвестно защо поканата й прозвуча тревожно официално.
— Щастлива ли си тук, дете мое? – попита я майка Грегория и й се усмихна непринудено. В сините очи на Габриела имаше нещо силно притегателно, те не отговаряха на годините и на невинността, която човек очакваше да срещне в тях. Тя се усмихваше вече по-открито, ала въпреки това се усещаше дистанцията, която поставяше между себе си и останалите, защото все още се опасяваше да не я наранят. Дори сега имаше моменти, когато бе крайно предпазлива. Майка Грегория бе забелязала колко често се изповядва и се притесняваше, че не престават да я мъчат демони, за които не бе споделила с никого. Габриела продължаваше да е много затворено дете. – Усещаш ли това място като свой дом?
— Да, майко – отвърна кратичко момичето, но очите му издаваха безпокойство. – Нещо лошо ли се е случило? Да не би да съм направила нещо нередно? – Тя би предпочела да разбере веднага какво наказание ще й бъде наложено, за какво нарушение и колко скоро. Очакването я терзаеше неимоверно много.
— Не се страхувай, Габриела. Не си сторила нищо лошо. Защо се притесняваш? – Имаше толкова въпроси, които би искала да зададе, но дори след като детето бе живяло шест седмици в манастира, игуменката все още не смееше. Знаеше, че е прекалено рано да се опитва да се сближи с Габриела и може би винаги щеше да е така. Знаеше, че Габриела е дала воля на страданието от несподелената си тъга и тайна, макар и това да не бе характерно за нейната възраст.
— Страхувах се, да не би да ми се сърдите. Когато сестра Мери Маргарет дойде при мен и ми каза, че желаете да ме видите в кабинета си, си помислих…
— Исках само да разговарям с теб за майка ти. – Потръпване от нечовешки страх премина по тялото на Габриела. Дори само споменаването й я изпълваше с неописуем ужас, но бе сигурна, че ще я види скоро, а тя не й липсваше никак. Молеше се страстно Бог да й помогне да потисне омразата, която изпитваше, и вече бе изрекла „Слава на теб, Мария“ безброй пъти. Изведнъж се запита дали свещениците, които бяха чули изповедта й, не са споделили нещо с майка Грегория. Проницателната възрастна монахиня забеляза, че сянка помрачи детското лице, но нямаше реална представа за ужаса, обзел Габриела. – Вчера се чух с нея. Обади се от Калифорния.
— Това Рино ли е?
— Не – тя се усмихна. – Трябва да поработим върху познанията ти по география. Рино е в Невада. Калифорния е друг щат.
Габриела стоеше объркана.
— А тя не трябваше ли да е в Рино?
— Била е в Рино. Но сега е разведена и е заминала за Калифорния. Била в Сан Франсиско, така ми каза.
— Да, там живее Франк – обясни Габриела. Ала майка Грегория вече го бе разбрала. Разговорът с Елоиз не бе кой знае колко дълъг, макар игуменката да смяташе, че майката трябваше лично да съобщи на детето.
— Очевидно… – Тя въздъхна дълбоко, стараеше се да подбере точно думите си и да не шокира прекалено Габриела. – Очевидно майка ти и Франк, когото ти, изглежда, познаваш… – Усмихна се топло на детето, търсеше в очите му признак за подозрение или безпокойство, но засега не забелязваше нищо друго, освен появилия се в самото начало ужас. – Майка ти и Франк ще се оженят утре.
— О – успя само да промълви Габриела и първоначално погледът й стана празен, а впоследствие в него се прочете озадачение. Тя никога не бе разменила повече от десет думи с Франк, а той винаги я бе пренебрегвал. Сега разбираше, че майка й се жени за този непознат. Един Господ знаеше къде изчезна баща й. Все още си мислеше, че един ден ще й се обади, ала мълчанието му бе продължило доста дълго. В първия миг, в който осъзна, че остава съвсем сама на този свят, й се стори, че пропада.