Сега идваше най-трудната част, останалата информация, която майката бе поискала да бъде съобщена на единствената й дъщеря от игуменката.
— Те ще живеят в Сан Франсиско. – Габриела усети кратко пробождане от разочарование, защото това означаваше, че ще трябва да си тръгне оттук и да отиде на непознато място. Означаваше също, че отново ще трябва да се бори за живота си, да се бори всеки момент, всеки час, всеки ден за оцеляването си. Щеше да се наложи да ходи в ново училище, да създава нови приятелства или да няма никакви близки там. Да живее с непознатия и с майка си, от която едновременно се страхуваше и я мразеше. И най-сетне това означаваше да се раздели с жените от манастира, които бе заобичала.
— Кога трябва да замина за там? – попита Габриела без заобикалки, а майка Грегория забеляза, че очите на детето отново помръкнаха. Същия поглед бе уловила, когато момичето за пръв път прекрачи прага на кабинета й.
Последва дълга пауза, игуменката отново подбираше думите си внимателно и се мъчеше да следи реакцията на Габриела по израза на очите й.
— Майка ти смята, че ще си по-щастлива, ако останеш с нас, Габи. – Това бе най-приемливият начин да предаде онова, което Елоиз всъщност бе казала – че не можела повече да се занимава с дъщеря си, не искала да подлага на риск собственото си щастие, нито да обременява новия си съпруг с дете, което тя самата никога не е желала. Беше до болка откровена с майка Грегория по телефона и предложи да плати наведнъж за цялото време, през което Габриела щеше да остане при тях. Вероятно завинаги, бе изтълкувала думите й игуменката и не беше сгрешила. Елоиз изобщо нямаше намерение да прибере детето си в Сан Франсиско и не изпитваше никаква жалост заради това. А когато я попита за бащата и за възможността Габриела да отиде да живее с него, Елоиз я увери, че той изобщо не я искал. Майка Грегория знаеше, че това е причината за тъгата в детските очи или най-малкото поне в известна степен. Момичето разбираше, че родителите му нито го обичат, нито го желаят.
— Майка ми не ме иска, нали? – попита детето с присъщата му прямота. В очите й се четеше едновременно болка и облекчение и това обърка възрастната жена.
— Не бива да приемаш нещата по този начин, Габриела. Тя е объркана. Все още много страда от това, че баща ти ви е напуснал, а сега има шанс за нов живот. Майка ти, струва ми се, иска да се увери, че ще бъде щастлива, и тогава ще те направи част от новото си семейство. Това е разумно и макар да е трудно да си далеч от нея, е много мило от нейна страна да те остави тук с хора, които се грижат за теб и се стремят да те направят щастлива. – Тази мисъл се понрави на Габриела, която знаеше, че нещата са всъщност много по-сложни, пък и тя разбираше подробностите доста по-добре, отколкото би трябвало.
— Родителите ми се мразеха, а майка ми твърди, че никога не са ме обичали.
— Не ми се вярва. А на теб? – попита внимателно майка Грегория, молеше се детето да не вярва на това, ала се опасяваше, че те са били твърде открити с нея, точно както Елоиз не бе скрила нищо в телефонния разговор с игуменката. Просто бе заявила лаконично: „Не я искам с мен.“ Майка Грегория по-скоро би изтръгнала езика си, отколкото да повтори това пред Габриела.
— Мисля, че баща ми ме обичаше… ала… никога… никога не направи нищо… – Очите й се напълниха със сълзи, когато си припомни как той всеки път заставаше на прага и наблюдаваше безпомощно или слушаше виковете й от съседната стая, докато майка й я биеше. Как е възможно тогава да я е обичал? А и той я напусна, нали? Така й не се обърна назад, не писа, не се обади. Трудно бе за вярване, че още я обича, ако изобщо някога бе изпитвал подобно чувство към нея, в което тя се съмняваше от доста време. Сега майка й постъпваше по същия начин. В известен смисъл Габриела се зарадва. Това означаваше, че никога повече няма да я бие, че никога повече няма да й се налага да се крие, да се моли, да я умолява, да влиза в болница, защото е била пребита, и да чака момента, в който най-сетне майка й щеше да я убие. Всичко бе свършило. Ала това означаваше също да си даде сметка за чувствата, които майка й никога не бе изпитвала и нямаше да изпитва към нея. Въпреки успокоителните думи на монахинята Габриела знаеше, че Елоиз няма да се върне. Войната бе приключила. Ала мечтата един ден да бъде обичана от нея, да постъпва както трябва, да спечели най-сетне любовта й, бе умряла.
— Тя никога няма да се върне, нали? – Габриела погледна игуменката право в очите, а детският поглед бе толкова искрен и чист, въпросът, който се четеше в него – толкова настоятелен, че майка Грегория разбра: в никакъв случай не бива да изопачава истината.