— Не знам, Габриела. Според мен тя самата не знае. Може би един ден ще се върне, но сигурно след много време. – Така постъпваше възможно най-честно, без да казва всичко докрай. Всъщност Габриела бе изоставена от двамата си родители и го съзнаваше независимо какво й говореше игуменката.
— Не мисля, че някога ще се върне… също като баща ми. Майка ми каза, че той щял да се жени за друга, освен това има нови деца.
— То не е причина да те обича по-малко. – Ала никой не можеше да оспори, че Джон изобщо не я бе потърсил, и тя подозираше, че Елоиз също няма да се поинтересува за Габриела. Те бяха жалки хора, беше й трудно да си обясни как бяха способни да зарежат такова чудесно дете. Майка Грегория знаеше обаче, че това се случва. И преди бе проливала сълзи заради деца като Габриела. Радваше се единствено, че тя и сестрите бяха тук, че можеха да се притекат на помощ. Може би това бе начинът Бог да изрази волята Си. Може би мястото на Габриела бе тук, при тях, може би с течение на времето тя сама ще Го чуе. Обзета от подобни мисли, игуменката рече предпазливо: – Може би един ден ти ще решиш да останеш с нас, Габриела. Когато пораснеш. Може би Господ е повелил така, за това те е довел тук.
— Искате да кажете като Джули? – Габриела погледна учудена при предположението на майка Грегория. Дори не можеше да си представи да бъде монахиня като тях. Те бяха твърде добри, докато тя бе много лоша, но те просто не знаеха. Все още се опитваше да преодолее шока от новината, че майка й се е преместила в Сан Франсиско и я е изоставила. Не бе в състояние да престане да си задава въпроса дали е имала това намерение още като я доведе тук. Ала за разлика от последния път, когато бе видяла баща си, при мисълта за раздялата с майка си тя не почувства нито нежност, нито тъга, нито съжаление. Идването с майка й в „Сейнт Матюс“ бе лишено от подобни емоции. Елоиз познаваше само заплахите и гнева и бързаше да се отърве от нея.
— Един ден ще го разбереш, Габи, ако имаш призвание. Трябва да слушаш много, много внимателно. А ако имаш призвание, ти ще го разбереш съвсем ясно. Господ разговаря с нас толкова високо, колкото Му е потребно, за да Го чуем.
— Невинаги чувам добре – поясни Габриела с лека срамежлива усмивка, а майка Грегория се разсмя добродушно.
— Мисля, че чуваш всичко, което е необходимо. – После очите й станаха тъжни, като погледна детето. Беше приела новината смело, но бе трудно да й се обясни, не бе леко да се живее с мисълта, че родителите ти не те искат, а това напълно се отнасяше за Габриела. За игуменката бе трудно да разбере как е възможно родител да постъпи така с детето си. Ала това не се случваше за пръв път. И може би в известен смисъл никой от тях не можеше да разбере, може би бе благословия. Въпреки противоречивите емоции, които изпитваше, Габриела си даваше сметка за това. Тя не се разплака, когато майка Грегория й каза за какво става дума. Просто усети за кратко да й се повдига, след като осъзна, че може би никога повече няма да види родителите си. Това бе мъчно за проумяване и в известен смисъл детето не го съзнаваше докрай.
— Ти си силно момиче – замислено отбеляза майка Грегория и в отговор Габриела поклати утвърдително глава. Знаеше, че не е, сигурна бе, че не е, но се чудеше защо хората винаги й казваха така. Вечерта, преди да ги напусне, баща й беше изрекъл същото. Говореше й колко силна била. Ала тя не се чувстваше силна. Беше ужасно самотна и през повечето време изпитваше неописуем страх. Дори сега бе изпълнена с боязън. Ами ако не може да остане тук? Къде ще иде? Кой ще се погрижи за нея? Единственото, което искаше да знае, бе, че има място, където би могла да остане завинаги, място, където няма да се налага да се крие, където ще бъде сигурна и никой не ще я нарани или изостави. Майка Грегория разбираше всичко това. Заобиколи бюрото, както при първата им среща, и безмълвно прегърна детето, което бе така смело, силно и изпълнено с достойнство, но тя усети, че то трепереше. Този път Габриела не се разплака, не молеше, не се гневеше на съдбата си, само се притискаше към единствения човек, който някога я бе дарил с обич и утеха, по лицето й се търкулна самотна сълза и тя погледна възрастната жена, а в очите й се четеше едновременно страх и сила, от които игуменката потрепери.
— Не ме изоставяйте – прошепна толкова тихо, че едва се чуваше… – Не ме пускайте да си тръгна… – Към самотната сълза бавно се присъедини друга, после още две, но Габриела се овладя, застинала в прегръдката на жената, предложила й всичко, което тя имаше сега.
— Няма да те изоставя, Габи – нежно отвърна игуменката, копнееше да й даде много повече обич, ала не знаеше как да го направи. – Никога няма да ти се наложи да си тръгнеш оттук. Сега това е твоят дом.