Бързо се върна към обичайните си занимания, пазаруваше, ходеше на следобеден чай, обядваше с приятели. И повече от всякога държеше да излиза всяка вечер. Не проявяваше абсолютно никакъв интерес към Габриела. Призна на приятелките, с които играеше бридж всяка сряда следобед, че намира детето за невероятно досадно и доста противно. Начинът, по който го каза, ги смути. Тя бе толкова пряма, че те я сметнаха за странна. Във всички случаи сега, когато имаше детето, Елоиз проявяваше най-малко майчински чувства от когато и да било. Джон хранеше илюзията, че тя постепенно ще ги развие. Някои хора просто не обичат бебета, казваше си той всеки път, когато я видеше с Габриела. Съпругата му все още бе твърде млада, двайсет и четири годишна, и много красива. Той бе сигурен, че щом бебето започне да върши по-интересни неща, бързо ще покори майка си. Ала този ден не настъпи никога, нито за Елоиз, нито за дъщеря й. А когато Габриела взе да пълзи, да пипа всичко, да се изправя до коктейлната масичка и да бута пепелниците на пода, това започна да докарва майка й до лудост.
— Господи… погледни каква бъркотия прави това дете… постоянно бута нещо и чупи различни предмети, а по дрехите й винаги има петна…
— Тя е просто бебе, Ел… – успокояваше я той, после вдигаше Габриела на ръце и я целуваше звучно по коремчето.
— Престани, отвратително е! – сопваше се Елоиз и го поглеждаше с погнуса. За разлика от него тя почти не я докосваше. Бавачката, която наеха от самото начало, също го забеляза и го сподели с бащата на бебето. За Джон това звучеше несериозно, но с течение на времето започна да си задава въпроси. Всеки път, когато говореше с детето или го вдигаше на ръце, Елоиз се ядосваше. А след като Габриела навърши две години, я пляскаше по ръчичките, щом се протегнеше да пипне нещо в дневната или в спалнята им. Според нея Габриела трябваше да стои само в детската стая и дори го изрече гласно.
— Не можем да я затваряме там – възразяваше Джон, когато я намираше в стаята й, след като се прибереше от работа.
— Тя чупи всичко – отговаряше Елоиз, както обикновено ядосана. Ала върхът беше, когато Джон си позволи да отбележи колко хубава коса има детето и колко прекрасни са къдриците му. На следващия ден Габриела бе подстригана за пръв път. Елоиз я заведе във фризьорски салон заедно с бавачката и като се върнаха, къдриците бяха изчезнали. А когато Джон изрази изненада, Елоиз обясни, че подстригването е здравословно за детето.
Съперничеството се разпали съвсем насериозно, когато Габриела започна да изговаря изречения и да тича по коридора с радостни писъци, за да посрещне баща си. Усещайки непосредствена опасност, тя обикновено заобикаляше отдалече майка си. Елоиз едва се сдържаше, като гледаше как Джон играе с нея, и когато той взе да я критикува, че прекарва твърде малко време с детето, пропастта между нея и съпруга й започна да се уголемява. Направо й се повдигаше, щом го чуеше да я гълчи заради бебето. Според нея това не бе мъжествено поведение и го намираше за недостойно.
Габриела получи първия си бой на три години, една сутрин, когато, без да иска, бутна чиния от масата за закуска и я счупи. Елоиз седеше до нея и нервно пиеше сутрешното си кафе. Без да се колебае, в момента, в който чинията падна, тя се протегна и я шамароса.
— Повече никога не го прави… разбираш ли? – Габриела я гледаше с очи, пълни със сълзи, на лицето й бе изписана изненада и тъга. – Чу ли ме? – изкрещя тя повторно на детето. По това време къдриците отново бяха пораснали и огромните сини очи с израз на пълно объркване се бяха вторачили в майката. – Отговори ми!
— Съжалявам, мамо… – Джон тъкмо влизаше в стаята и с невярващи очи стана свидетел на сцената, беше толкова шокиран, че не направи нищо, за да я предотврати. Страхуваше се да се намеси, защото само щеше да влоши положението. Никога не бе виждал Елоиз толкова ядосана. Разяждалите я в продължение на три години гняв, ревност и разочарование се надигаха вътре в нея като напиращ да изригне вулкан.