Габриела кимна мълчаливо, заровила лице в черната одежда, която вече й бе така добре позната.
— Обичам те – прошепна тя и майка Грегория усети сълзи да изпълват очите й.
— И аз те обичам, Габи… всички тук те обичаме.
Този следобед те поседяха известно време заедно, тихо се държаха за ръце, разговаряха за майката на Габриела, разискваха защо е решила да остави дъщеря си в манастира. Ала това нямаше значение за никоя от тях, независимо колко смислени бяха словата им и накрая и двете решиха, че този въпрос е приключен. Беше постигнала необходимото. Детето вече имаше дом. После майка Грегория я съпроводи бавно до стаята й. Бе твърде късно за училище този ден и игуменката остави Габриела с мислите й, с представата за майка й и със спомените… за местата, където се е крила от нея… за случаите, когато не е успявала да се скрие… за жестокостта… болката… синините… тя си припомни всичко съвсем ясно и беше щастлива, че това няма да се случи никога повече. Трудно й бе да повярва, че е свършило. Най-голямата й мечта бе да получи наново шанс да бъде по-добра, отколкото е била, да постъпва правилно и да спечели обичта на игуменката. Искаше й се да направи майка си щастлива и да не я ядосва. Ала тя я разгневяваше така силно и беше толкова лоша, че майка й бе принудена да я напусне. И двамата й родители бяха принудени. Габриела не можеше да обясни това на майка Грегория, не искаше игуменката да разбере колко непослушна е била, колко противна и как си заслужава всичко. А като знаеше колко зле се е държала и колко много те са я мразели, беше невъзможно да повярва, че някой някога ще я поиска. Ала монахините пожелаха да остане с тях. Може би и Господ. Но Той нямаше как да не знае колко лоша е била, колко е грешила и колко пъти е изпитвала омраза към родителите си… но Той не можеше също да не знае колко много те й липсваха сега, когато лежеше сама в стаята, от гърдите й се изтръгна ридание… никога повече нямаше да ги види… и тя го съзнаваше. Беше ги прогонила и двамата… със своята лошотия. И повече не можеше да се крие от истината. Не можеше да избяга от факта, че те никога не са я обичали. Как биха могли, питаше се, лежеше и се разтърсваше от ридания… как биха могли… как би могъл, който и да е? Това бе съдбата й, орисията й, доживотната й присъда… наказанието й, задето толкова дълго бе лоша… проклятието й и тя вярваше в това с всяка своя фибра. Докато лежеше в леглото си същия ден, разбираше, че не само те не я обичат, но и никой друг не би могъл да изпитва подобни чувства към нея, ако знаеше каква е. И дори да повтаряше „Слава на теб, Мария“ и други молитви до безкрай и да се изповядваше, не беше в състояние да промени нищо.
През останалата част от деня Габриела размишлява на различни теми, мислеше за думите на игуменката… за майка си в Калифорния. На вечеря не бе разговорлива, веднага след това отиде да се изповяда, както винаги, и се качи в стаята си с Натали и Джули. Легна си преди тях, по навик се сви на кравай в долната част на леглото и продължи да размишлява. И двамата й родители се бяха оженили, баща й имаше „нови“ деца, които да я заменят… майка й пък изобщо не искаше деца или може би сега щеше да поиска… но добри… този път не лоши… И двамата бяха започнали нов живот… а Габриела трябваше да живее с ясното съзнание защо я бяха напуснали… и да си мисли, че ако бе по-добра, нещата навярно щяха да са по-различни. Имаше пред себе си цял живот да го постигне, да се отдаде на Господ, на другите хора, да изкупи греховете си, да съжалява за стореното и да прости за всичко, което й бе причинено. По-късно в изповедалнята свещеникът й бе казал, че сега тя носи цялата отговорност, и й обясни, че онова, за което трябва да се бори до края на живота си, е опрощението. Габриела си го повтаряше отново и отново на заспиване… опрощението… опрощението… трябваше да им прости… всичко бе по нейна вина… трябваше да им прости… да им прости… по среднощ монахините я чуха да крещи… виковете й се разнасяха по дългите тъмни коридори и отекваха в стените. Наложи се три от тях да опитат да я събудят, накрая извикаха и майка Грегория да я успокои… спомените за жестоките побои бяха твърде ясни, твърде реални, тя сякаш отново усещаше кръвта по главата си, ослепяващата болка в ухото, в счупените ребра и в крайниците, които толкова често майка й риташе… и Габриела бе сигурна, че никога няма да ги забрави. Тази нощ тя лежа дълго, ридаеща в прегръдката на игуменката, и непрекъснато повтаряше:
— Трябва да им простя… трябва да им простя…
Майка Грегория бе неотлъчно до нея, докато заспи отново, а после я наблюдаваше тихо и се реши да я остави едва когато най-сетне видя дребното личице да се отпуска спокойно. Вече схващаше по-добре от всеки друг или поне си мислеше, че разбира, колко много наистина има да им прощава детето. Подобно на Габриела тя знаеше, че това ще й отнеме целия живот.