≈ 7 ≈
Следващите четири години бяха най-спокойните за Габриела, която водеше безоблачен и сигурен живот в „Сейнт Матюс“. Продължаваше да учи в манастира. Джули бе подстригана за монахиня, сестра й Натали постъпи със стипендия в колеж. По това време тя бе не само очарована от Елвис, но и страстна почитателка на четиримата от „Бийтълс“. Не забравяше да пише писма на монахините от щата Ню Йорк, където учеше, срещаше се с момчета и правеше всичко или почти всичко, за което бе мечтала в „Сейнт Матюс“.
Междувременно в манастира дойдоха две нови момичета от Лаос, изпратили ги бяха монахини мисионерки. Те бяха много по-малки от Габриела, но живееха в една стая с нея, както преди това съквартирантки й бяха Натали и Джули.
В продължение на четири години момичето не бе получило известие от майка си, но все още от време на време мислеше за нея, както и за баща си. Единственото, което знаеше за него, бе, че е отишъл в Бостън и иска да се ожени за жена с две дъщери. Нямаше представа какво се е случило с Джон след това и не възнамеряваше да се интересува. Знаеше, че майка й все още живее в Сан Франсиско, веднъж месечно, винаги точно навреме игуменката получаваше чек, с който Елоиз заплащаше стаята и храната, но никога нямаше съпътстващо писмо или дори бележка, запитване как е дъщеря й, добре ли е и щастлива ли е. Не получаваше нито честитки, нито подаръци, независимо дали бе Коледа или рожденият й ден. Животът на Габриела сега изцяло се въртеше около „Сейнт Матюс“ и всички там я обичаха. Трудеше се по-усилено от когото и да било, чистеше подовете, масите, баните, готова бе да свърши всяка домашна работа, която другите монахини биха отказали. Блестящо подготвяше домашните си. Продължаваше да пише разкази и поезия и всичките й учители бяха единодушни, че притежава истински талант.
Все така спеше в долния край на леглото, кошмарите я преследваха, но никога не даваше обяснения за тях. А майка Грегория я наблюдаваше отдалече, както винаги угрижена от някои неща, които забелязваше. Болката в очите на Габриела бе намаляла, тя бе станала още по-хубава, макар сама да не го съзнаваше, тъй като не проявяваше и капка интерес към външния си вид. Живееше в свят, на който суетата бе чужда. В манастира нямаше огледала, тя все още носеше старите дрехи на послушниците, обличаше се машинално, без интерес. На десет години си беше поставила цел – животът й щеше да бъде пожертван в служба на другите. Ала когато от време на време разговаряше за това, тя все още настояваше, че няма призвание. Сравнявайки се с момичета като Джули или с онези, които идваха от разни места, виждаше разликата между себе си и тях. Те бяха така сигурни и уверени, толкова непоколебими в призванието си. Единственото, което Габриела съзираше в себе си, бяха грешките, провалите, простъпките или случаите, в които според нея необмислено бе обидила околните. Истината бе, че смиреността й бе много по-дълбока, отколкото на онези, които парадираха с призванието си. И майка Грегория се опитваше година след година да я накара да го осъзнае. Но тя бе толкова упорита и отричаше качествата си, посочваше само дефектите и не можеше да си представи да стане монахиня в „Сейнт Матюс“, нито й минаваше през ум да си тръгне. Живееше в пълно уединение, обградена с обичта и закрилата на монахините, и не се съмняваше, че би умряла извън този свят.
— Предполагам, че трябва да остана тук и да търкам подовете до края на живота си – пошегува се тя със сестра Лизи на петнайсетия си рожден ден. – Никой друг не иска да го прави. А на мен ми харесва. Така си осигурявам време да мисля върху разказите си.
— Ти ще можеш да пишеш дори и да се присъединиш към ордена, Габи – твърдеше сестра Лизи, както я уверяваха и всички останали. В манастира нямаше човек, който да не забелязва колко силно е призванието й. Габриела бе единствената, която не го съзнаваше. Понякога те просто й се усмихваха и не обръщаха внимание на необмислените неща, които говореше. Знаеха, че накрая ще прозре призванието си. Невъзможно бе това да не стане, а междувременно тя все още имаше какво да научи.
На шестнайсет години бе овладяла целия гимназиален материал и въпреки всичките им усилия да я задържат при себе си, трябваше да признаят, че е готова за колеж. А Габриела упорито се дърпаше. Беше щастлива тук, с тях, да прави дребни услуги и жестове на внимание към монахините, за които никога не се хвалеше, да изпълнява поръчения и да върши домакинска работа. Ала при литературния талант, който имаше, майка Грегория не можеше да допусне да не продължи обучението си. Интересните разкази, които пишеше, разкриваха изключителна дарба, проницателност и интуиция. Бяха изпълнени с чувствителност, с нежност, която вълнуваше сърцето, но излъчваха също и сила. Стилът й би подхождал на по-възрастен автор, във всеки случай не и на момиче, прекарало детството и юношеството си в манастир.