— Все пак какво ще правим с образованието ти? – попита я игуменката, когато навърши шестнайсет години, след като бе разговаряла с всичките й учителки. Те бяха единодушни, че Габриела е напълно готова да постъпи в колеж, и според тях би било престъпление да не продължи образованието си.
— Няма да се занимаваме повече с това – твърдо отвърна момичето. Изпитваше ужас от света извън стените на манастира и не желаеше да рискува да се завърне в живота, който я бе наранил толкова дълбоко. Не искаше да напусне сигурното убежище на „Сейнт Матюс“ нито за миг. Шегуваха се с нея, че прилича на възрастните монахини, които се оплакваха всеки път, когато им се налагаше да отидат на лекар или на зъболекар. По-младите обичаха да излизат от време на време, да се виждат с роднини, да ходят в библиотека или на кино. Не и Габи. Тя предпочиташе да стои в стаята си и да пише разкази.
— Ти не живееш при нас, за да се криеш от света, Габриела – твърдо се възпротиви майка Грегория. – Тук сме да служим на Господ, като отдаваме способностите си на Него и на света, който има нужда да получава онова, с което можем да го дарим, без да го лишаваме от себе си поради страха да поемем предизвикателствата извън Божията обител. Помисли за сестрите, които работят всеки ден в болницата „Милосърдие“. Ами ако те решат да останат по стаите и да се потопят в съзерцание, защото се смущават да се грижат за пациенти мъже? Нашият живот не е подчинен на страха, а на службата, Габриела. – Срещна поглед, изпълнен с боязън и безмълвна съпротива. Момичето нямаше намерение да напуска манастира. По това време Натали беше последна година в колежа в Итака, но дори изпълнените с ентусиазъм писма, които изпращаше, и перспективата да учи заедно с нея не повлияха на Габриела.
— Няма да го направя. – За пръв път, откакто бе тук, тя се възпротивяваше на игуменката и проявяваше изненадваща упоритост.
— Когато му дойде времето, не ще имаш възможност за избор – отвърна майка Грегория и стисна устни. Не искаше да я кара насила, но ако това бе единственият начин да я вразуми, бе готова да го стори. – Ти си част от нашата общност и ще постъпиш както ти кажа. Не си достатъчно голяма, за да вземаш подобни решения, Габриела, и се държиш изключително глупаво. – После тя приключи темата, подразнена от упоритостта на момичето. Майка Грегория знаеше, че постъпва така заради ужаса от външния свят, който я владееше, ала не възнамеряваше да й позволи да се затвори в манастира. От своя страна Габриела разбираше, че не е разумно, но нямаше намерение да отстъпи ни най-малко. Чувстваше се в безопасност тук, не искаше да е част от света, който някога я бе наранил така дълбоко. На шестнайсет години тя се бе спасила от него във всяко отношение – физически и духовно, и бе твърдо решена да живее уединено в „Сейнт Матюс“.
Майка Грегория поръча на учителките да подадат документите й в Колумбийския колеж вместо нея, ала те настояха Габриела да попълни формулярите. Това бе забележителна битка, но накрая, след като се съпротивлява упорито и се закле, че каквото и да стане, няма да отиде да учи, момичето подготви документите си. Естествено, бе приета, и то с пълна стипендия, което зарадва всички, с изключение на нея самата. Причината да изберат Колумбийския колеж, освен огромния престиж, с който се ползваше това учебно заведение, бе фактът, че тя можеше да посещава занятия и да живее в манастира.
— И сега какво? – попита Габриела унило, когато майка Грегория й съобщи за стипендията. Беше юни, скоро щеше да навърши седемнайсет и за пръв път, откакто живееше тук, се държеше като глезено дете.
— Ще трябва да се заемеш с това едва през септември, моето момиче. Междувременно можеш да живееш тук. Но ще посещаваш занятията.
— Ами ако не го направя? — попита тя с типичната за нея войнственост, заради която игуменката едва не вдигна безпомощно ръце.
— През септември първата ми работа ще е да събера всички и да те нашляпаме и повярвай ми, ще си го заслужила. Ти си много, много неблагодарна. Това е чудесна стипендия, а при твоя талант за писане можеш да постигнеш много неща. – Думите й звучаха абсурдно за Габриела.