— Мога да правя същото и тук – страстно се възпротиви Габриела и в очите й по-ясно от всякога се четеше неистов страх, макар че игуменката никога не беше напълно сигурна от какво толкова се боеше.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че си толкова умна, блестяща и талантлива, та няма какво повече да научиш за писането? Боже мой, изглежда, трябва да поработим върху смиреността ти, а? Може би малко мълчание и размисъл ще ти се отразят добре. – Габриела само се изсмя при тези думи, а темата се обсъждаше често през следващите три месеца и винаги се стигаше до спор, но накрая с помощта на всичките двеста сестри в манастира през септември тя започна да посещава колежа. И макар да не й се искаше, след седмица неохотно призна, че й е приятно. А след още три месеца направо взе да й харесва.
За четирите години обучение не изпусна нито едно занятие. Записваше се във всеки курс по творческо писане, поглъщаше жадно всичко, на което я учеха в часовете по литература, всяка дума на своите преподаватели. Ала рядко говореше, освен ако не я попитат, и се стараеше да стои настрани от колегите си. Избягваше както момчетата, така и момичетата, беше прилежна на лекциите и упражненията и в момента, в който свършеше последният час, бързаше обратно за манастира. От гледна точка на общуването с хора извън стените му опитът бе тотално провален. Непрекъснато пишеше реферати, поемаше извънредни курсови работи и когато беше в последния курс, започна да твори новела. Завърши с отлична диплома. Сестрите от манастира разиграха лотария коя да отиде на тържествената церемония, двайсет от тях се оказаха късметлийки и придружиха майка Грегория. Приличаха на множество силно любещи майки. Когато се дипломира, беше близо на двайсет и една години, прибра се в манастира триумфално с един от двата микробуса, които бяха наели. Всички бяха превъзбудени от наградите, които бе спечелила, но никой не се изненада, че тя бе отличената. Годините в Колумбийския колеж бяха голяма победа за нея, монахините и за момент не бяха се усъмнили, че един ден Габриела ще напише книга и ще стане известна писателка, макар тя самата все още да се съмняваше. Дори преподавателите й казаха, че не бива да е толкова скептично настроена към таланта си. По тяхно мнение бе изключително надарена.
Същия ден след дипломирането, докато се разхождаше в градината с майка Грегория в топлата юнска вечер, тя заговори колебливо за бъдещето си като писателка.
— Още не съм сигурна, че мога да го постигна – призна Габриела, неуверена както винаги. Чувството за вина и прекомерната смиреност от юношеството й бяха прераснали в остра липса на самочувствие. Майка Грегория добре го съзнаваше и спореше често с нея по този повод.
— Разбира се, че можеш. Погледни новелата, която написа като дипломна работа. Защо според теб завърши с отличие?
— Заради всички вас. Не искаха да ви огорчавам и освен това деканът е католик. – Дори игуменката се изсмя при този аргумент.
— Изобщо не е вярно. Той е евреин. И ти превъзходно знаеш защо ти дадоха всички онези награди. В никакъв случай не и от милосърдие. Ти си ги заслужи. Въпросът е какво ще правиш сега. Все още ли искаш да продължиш да пишеш? Можеш да работиш на хонорар в списание или вестник. Пред теб се разкриват огромни възможности. Би могла дори да преподаваш в „Сейнт Стивънс“ и в свободното си време да пишеш книга. – Тя искаше да й помогне да започне. Знаеше по-добре от всеки друг, че Габи има нужда от силен тласък.
— А мога ли да продължавам да живея тук? Поне за известно време?… Или изобщо? – попита тя притеснено и майка Грегория се намръщи, недоволна от страха, който изпитваше Габриела. Все още на моменти игуменката се изумяваше от решимостта на момичето да остане изолирано от светското общество. Никога не си позволяваше и най-малка свобода. Нямаше приятели, изобщо не познаваше мъже. Според възрастната жена тя би следвало да научи малко повече за външния свят, преди окончателно да го загърби.
Мисълта да напусне манастира и да престане да бъде част от него би убила Габриела и майка Грегория го знаеше.
— Мога да ви плащам стая и храна от парите, които печеля, за да остана тук – решително предложи девойката. – Ако изобщо започна да печеля, а и това ще изисква време. – Тя се притесняваше от месеци и се ужасяваше от този разговор. Живееше в „Сейнт Матюс“ повече от десет години, бе прекарала тук над половината си живот и не можеше да си представи, че ще ги напусне, дори не искаше да мисли за това. Ала имаше друга идея и чакаше да дойде моментът, за да я обсъди с майка Грегория. Сега разбираше, че мигът е настъпил.