— Та да отговоря на въпроса ти, Габриела. Ти, естествено, можеш да продължаваш да живееш тук. Когато ти е възможно, нищо не пречи да даваш малки суми. Макар че сега ти даваш повече, отколкото трябва, с цялата работа, която вършиш и която си свършила през всичките тези години. Поведението ти винаги е било такова, сякаш си една от монахините. – Чековете от майка й секнаха в деня, в който тя навърши осемнайсет години. Никога не получи от нея бележка, писмо, нямаше и телефонно обаждане. Просто чековете престанаха да идват. Елоиз Харисън Уотърфорд смяташе, че е изпълнила задълженията си, и не искаше повече каквито и да било контакти с дъщеря си. Откакто я бе изоставила в манастира, изобщо не пожела да общува с нея, а с годините Габриела си даде сметка, че баща й най-вероятно няма представа къде бившата му съпруга е захвърлила дъщеря му. Ала той не бе се обаждал и още когато беше при майка си, макар да знаеше много добре адреса. Истината бе, че никой от тях не желаеше тя да е част от живота му. Докато следваше в Колумбийския колеж, Габи казваше, че е сираче и живее в манастира „Сейнт Матюс“, макар че рядко се случваше някой да се заинтересува и това в повечето случаи бяха преподавателите й. Останалите момичета от групата я смятаха за неестествено затворена и срамежлива. И макар младежите да я намираха за привлекателна, мигом щом я зърнеха, тя ги отблъскваше. По свой собствен избор беше напълно изолирана и дори докато следваше, единственият й социален контакт бе с монахините от манастира „Сейнт Матюс“. За момиче на нейната възраст това бе нездравословно в много отношения, ала от известно време майка Грегория виждаше какво става и не искаше да я насилва по никой начин. Габриела трябваше да следва вътрешния си глас, както бяха сторили всички те. Онова, което й каза девойката обаче, не я изненада.
— Напоследък мислих доста – започна тя, изведнъж изпита срам и й стана неловко пред жената, която й бе като майка, единствената майка, която бе познавала и обичала, след кошмара от ранното си детство. Макар и рядко, Габриела разговаряше с нея по този въпрос, но се задоволяваше само да каже, че се е чувствала нещастна с родителите си и че те „не са били мили“ с нея. Не бе споменала и дума за побоите, за преживения ужас. Ала от нощните кошмари и белезите, които с проницателния си поглед бе забелязала, майка Грегория бе добила известна представа за предишния й живот и бе успяла да анализира фактите. Рентгеновият преглед, който й правиха преди две години заради бронхит, показа, че има на няколко пъти чупени ребра, а малкият белег зад ухото й обясняваше защо момичето понякога не чува съвсем добре. Игуменката знаеше вече много неща, без никой да й ги беше казал. Габриела въздъхна дълбоко, докато се чудеше как да обясни какво мисли, а майка Грегория имаше предчувствие какво ще последва. Вече бе дошло времето. – Струва ми се, че чух разни неща, майко… имах видения. Отначало смятах, че си въобразявам, но, изглежда, това става все по-силно и по-силно.
— Какви видения? – попита заинтересувана майка Грегория.
— Не съм сигурна. Сякаш някой ме кара да правя неща, на които винаги съм мислела, че не съм способна… или че не съм достатъчно добра, за да ги правя… не знам… не съм сигурна… – Очите й се напълниха със сълзи и тя погледна безпомощно жената, която бе за нея едновременно майка и наставница. – Не знам. Какво би трябвало да чувам? – Майка Грегория разбираше точно какво я пита Габи. За някои бе съвсем ясно, а други, повечето от които бяха истински посветени на Бога, никога не бяха убедени, че са достатъчно добри. Затова Габриела бе несигурна, съмняваше се в себе си и оттам и в онова, което чуваше.
— Би трябвало да слушаш сърцето си, дете мое. Но би следвало да вярваш достатъчно на себе си, за да чуваш какво ти казва. Не можеш да се съмняваш, че онова, което чуваш и знаеш, не е вярно. Струва ми се, че ти го съзнаваш от доста време.
— Мислех си, че е така – въздъхна отново Габриела, изпита облекчение от думите на игуменката. Толкова пламенно желаеше да вземе правилното решение, но обикновено не се смяташе за достатъчно добра, за да предложи способностите и знанията си на другите. Всички бяха много по-добри от нея. – Миналата година бях толкова убедена, че през лятото и по Коледа направо ти го бях признала. Но ми се струва, че просто съм искала да го чуя. Не съм била сигурна какъв ще е отговорът ти.
— А сега? – попита я спокойно майка Грегория, бе скрила ръцете си в широките ръкави на черните си одежди, докато двете продължаваха да се разхождат в градината на смрачаване. Почти се бе стъмнило. – Сега какво казваш, Габи? – Искаше да чуе от нея думите. Не желаеше да й отнема този миг. Беше твърде важно за по-нататъшния живот на девойката, за да си го позволи.