Гласът на Габи едва се чу, когато двете спряха и се погледнаха една друга.
— Искам да се присъединя към ордена. – Изглеждаше силно притеснена, а в очакване на потвърждение дълбоките й сини очи сякаш пронизваха жената, която тя смяташе за своя майка. — Ще ми позволиш ли? — Това бе миг на пълно смирение, пълна самопожертвователност, пълно себеотдаване. Копнееше да се предложи на Господ и на хората, които й бяха дали толкова много – сигурност, свобода, обич и утеха. Беше им безкрайно задължена. Единственото й желание бе да посвети живота си на тях. Те й бяха дали много повече от онова, от което я бяха лишили родителите й.
— Това не зависи от мен – с нежност й отвърна игуменката. – То зависи изцяло от теб и от Господ. Моята роля е единствено да ти помогна. Ала аз се надявах, че ще стигнеш до това решение. Наблюдавам вътрешната ти борба от две години. – В гласа й напираше топлота.
— Знаела си? – Габриела я погледна изненадана, а игуменката й се усмихна, хвана я под ръка и двете продължиха бавно да се разхождат из градината. – Е? Какво мислиш? – Тя задаваше вече този въпрос на игуменката на ордена, към който искаше да се присъедини.
— През август започва нов курс за послушници. Мисля, че точно си улучила момента. – Те спряха и се усмихнаха една на друга, а Габриела се протегна и я прегърна.
— Благодаря ти… за всичко… за живота ми… никога няма да разбереш от какво си ме спасила, когато ме прие тук. – Дори сега тя не бе склонна да й разкаже. Споменът бе твърде болезнен.
— Подозирах го от самото начало. – А после, изкушена съвсем по човешки, не можа да се въздържи да не я попита: – Все още ли ти липсват? – Това бе въпросът на майката осиновителка за рождените родители, по които детето все още може би копнее.
— Понякога ми липсват, но такива, каквито е трябвало да бъдат или каквито съм искала да бъдат и никога не са били. Друг път се питам къде ли са сега… как живеят… имат ли други деца. Но това не е важно. – Ала истината бе, че Габриела му придаваше значение, и двете го знаеха. – Сега пък още по-малко. – В случая Габи лъжеше повече себе си, отколкото жената, която винаги бе наричала „майко“. – Вече имам семейство… или поне ще го имам през август.
— Ти имаш семейство от мига, в който си прекрачила този праг, Габи.
— Знам – отвърна тя тихо, после пак хвана под ръка монахинята и двете се запътиха към жилищната сграда на манастира, където Габриела щеше да остане завинаги. За нея решението бе от изключителна важност. То означаваше, че никога няма да й се наложи да ги напусне и че никога няма да ги загуби. Означаваше също, че никога няма да бъде изоставена. А това бе всичко, което желаеше. Сигурността, че ще им принадлежи завинаги.
— Ти ще станеш много добра монахиня – тихо рече майка Грегория и й се усмихна.
— Надявам се – отвърна Габриела също с усмивка. Изглеждаше безкрайно щастлива. – Това е всичко, от което имам нужда.
Двете жени влязоха в сградата, хванати за ръце, а девойката почувства по тялото й да се разлива вълна на облекчение. Това бе и винаги щеше да бъде истинският й дом.
На следващия ден, щом майка Грегория съобщи на вечеря решението на Габриела, се чуха викове на одобрение и ликуване. Всички я поздравяваха, прегръщаха я и й казваха колко са щастливи и как отдавна са знаели, че има призвание. Празненството бе голямо и когато същата вечер тя влезе в познатата стая, знаеше с абсолютна сигурност, че само смъртта може да я раздели с тях. Това бе единственото, което някога бе желала. Тази нощ спа спокойно, докато кошмарите не се явиха наново, с всичките им звуци и целия ужас, който бе запечатан съвсем ясно в съзнанието й, спомена за лицето на майка й, ударите, омразата й… миризмата на болница… баща й, застанал безпомощно на прага. Всичко се върна отново при нея, а тя се сви на кълбо в долния край на леглото, както правеше от години, за да избегне мъченията. Ала дори да не можеше да се скрие от кошмарите, дори да продължаваха да я преследват цяла вечност, когато се събудеше и се огледаше наоколо, разбираше, че си е вкъщи, опитваше се да успокои разтуптяното си сърце и знаеше, че е на сигурно място.
Една от сестрите надникна в стаята и видя, че Габриела седи в леглото, съвсем разстроена поради очевидно реалистичното изживяване на кошмарите. Както се случваше често, бяха я чули да вика. Монахините вече не се тревожеха както някога, но им беше мъчно за нея.
— Добре ли си? – прошепна сестрата, а Габриела кимна, усмихна се през сълзи, опитваше се да се върне в настоящето.
— Съжалявам, че ви събудих. – Ала те вече бяха свикнали. Тези кошмари се повтаряха, откакто бе дошла в манастира. Никога не говореше за тях, не обясняваше нищо на никого и те само можеха да гадаят какви ужаси я преследваха или какъв е бил животът й преди. Но тук, в безопасното лоно на манастира, където я бяха захвърлили и където щеше да остане до края на живота си, тя знаеше, че демоните вече не могат да я докоснат. Отново си легна и този път се замисли за родителите си, за въпросите на игуменката предната вечер – дали майка й и баща й, й липсват. Изобщо не й липсваха, но продължаваше да си мисли и да си спомня за тях, а в нощи като тази все още си блъскаше главата над въпроса защо не я обичаха. Дали наистина беше толкова лоша, колкото казваха? Тяхна ли бе вината, или нейна? Те ли й бяха навредили, или тя на тях? Тя ли бе разрушила живота им, или те нейния? Дори сега не знаеше отговорите на тези въпроси.