— Може би тя е права. Може би съм арогантна… и се перча, без да искам. – Ала игуменката се опита да й обясни очевидното – момичето от Вермонт просто й завиждаше.
През следващите три месеца това се превърна в нещо като свещена война. Ан клеветеше непрестанно Габриела и й посочваше пропуските всеки път, когато й се удадеше възможност. За Габи притеснението се превърна в мъчение, тя постоянно се страхуваше, че момичето вижда у нея недостатъци, които действително съществуват и които ще й попречат да служи на Бог с истинска смиреност и достатъчно голямо себеотдаване. Габриела непрекъснато се изповядваше и започна да се съмнява в призванието си. През пролетта вече мислеше, че е допуснала грешка и че сестра Ан съзира у нея реални недостатъци и затова трябва да бъде подложена на изпитание, преди да вземе окончателно решение за присъединяване към ордена. В поведението на момичето и в отношението му към нея имаше нещо толкова болезнено и познато, че то отекваше в душата й, а една нощ по време на изповед призна на свещеника от другата страна на решетката, че сериозно се съмнява в призванието си, макар преди да е била съвсем сигурна.
— Какво те кара да си мислиш така? – В тона на непознатия глас се усещаше озадачение и Габриела в миг осъзна, че не се изповядва пред свещеника, когото познаваше от детството си.
— Сестра Ан постоянно ме обвинява в суета и гордост, както и в арогантност, самооправдаване, надутост и може би е права. Как бих могла да бъда полезна на Господ, ако не съм смирена и естествена и не Му се подчинявам? И което е по-важно – тя се изчерви в тъмното, докато се изповядваше, но това нямаше значение, защото все едно не го познаваше, – мисля, че започвам да я мразя.
От другата страна на решетката настъпи тишина, после Габриела чу предпазливо да й се задава въпрос. Гласът бе внимателен и по някаква неизвестна причина тя се запита как ли изглежда мъжът.
— Преди това мразила ли си някой друг?
Отговори, без да се колебае:
— Родителите си.
— Друг път признавала ли си го? – Той, изглежда, се заинтересува от нея, а тя му отвърна, че го е споделяла при изповед често, откакто бе дошла в „Сейнт Матюс“. – Защо ги мразеше?
— Защото ме биеха – отвърна без заобикалки, звучеше му по-смирена, отколкото очакваше, и много по-открита. Известно му бе, че е една от послушниците, за втори път идваше тук да изслушва изповеди и не знаеше нищо за нея. Всички други свещеници познаваха Габриела, но не и той. – Всъщност биеше ме майка ми – добави тя. – Баща ми просто я оставяше да ме малтретира безнаказано… ала след като пораснах, намразих и него заради това. – Друг път не си бе позволявала толкова голяма откровеност, не знаеше защо го прави точно сега, може би имаше нужда да изчисти гърдите си от всичко, за да се освободи от чувствата си към сестра Ан. Вярно бе, че тя буквално я измъчваше, ала въпреки това Габриела се срамуваше от отношението си спрямо нея.
— Казвала ли си някога на родителите си какво чувстваш? – попита той, стори й се съвсем млад, опитваше се да изцери раните й и да я освободи от тях, не просто да изслуша безразлично изповедта й.
— Никога повече не ги видях. Баща ми напусна майка ми, когато бях деветгодишна, и сякаш потъна вдън земя. Премести се в Бостън, а няколко месеца по-късно майка ми ме изостави тук и не се появи повече. Каза ми, че заминава за шест седмици за Рино, после се омъжи отново и реши, че не мога да се впиша в новия й живот. В редица отношения това бе благословия. Ако се бях върнала при нея, неминуемо щеше да ме убие. – От другата страна на решетката настъпи тишина след шока от чутото.
— Разбирам.
Тогава тя реши да му каже и останалото и да направи пълна изповед.
— Сестра Ан ми напомня за майка ми и ми се струва, че затова я мразя толкова много. Непрекъснато ми крещи и ми говори колко лоша съм била… също като майка ми… а аз й вярвах.
— Вярваш ли на сестра Ан? – Коленете вече я боляха, освен това в изповедалнята беше ужасно горещо и за двамата. Все едно бяха коленичили в нагрята от слънцето телефонна кабина, а от тъмнината им се струваше още по-горещо. – Вярваш ли в това, което тя казва за теб, сестро? Че си толкова лоша? – Изглеждаше силно заинтересуван от проблема й.
— Понякога. Винаги съм вярвала на майка си. Дори сега има моменти, когато й вярвам. Ако не бях толкова лоша, те нямаше да ме изоставят. И двамата. Сигурно у мен има нещо наистина ужасно.
— Или у тях – рече той с развълнуван глас, а тя отново се опита да си представи лицето му. – Грехът е техен, не твой. Може би същото важи за сестра Ан, макар че все пак не я познавам. Може би ти завижда по някаква причина, защото изглеждаш толкова уверена и тук си като у дома си. След като си живяла през по-голямата част от живота си в манастира, тя сигурно се чувства засегната от това.