— А аз какво съм виновна? – попита Габриела, в тона й се усещаше отчаяние, но този път той се засмя.
— Кажи й да престане или да извади боксовите си ръкавици. Когато бях в Семинарията, имах боксов мач със семинарист, с когото често изпадахме в недоразумения. Като че ли това бе единственият начин да ги разрешим.
— И какво се случи? – прошепна тя, усмихваше се по време на необичайната изповед. Повече приличаше на сеанс при психотерапевт. Който и да бе непознатият свещеник, Габриела го харесваше и имаше усещането, че той й помага. Струваше й се изпълнен със състрадание, проницателност и чувство за хумор. – Боксовият мач свърши ли работа? – попита тя, изгаряща от любопитство.
— Всъщност да. Насини ми окото и едва не ме уби, но след това, не знам защо, станахме големи приятели. Все още продължаваме да се поздравяваме на всяка Коледа. Той е мисионер при прокажените в Кения.
— Може би е възможно да организираме клас за послушници там и сестра Ан ще поиска да се присъедини – промълви Габриела. Дори в колежа тя не бе имала разговор като този – не си спомняше да се бе шегувала със свои състуденти или с преподаватели. А свещеникът с младежкия глас се смееше дискретно.
— Защо не й го предложиш? Междувременно се покай с три молитви „Слава на теб, Мария“ и една „Отче наш“, но се моли пламенно – многозначително отбеляза той, гласът му бе станал сериозен. Тя бе изненадана от нищожното наказание, което й бе наложил, преди да опрости греховете й.
— Оставихте ме да се отърва лесно, отче.
— Да не би да се оплакваш? – Той отново се изненада.
— Не, просто съм учудена. Никога не ми се е разминавало така леко.
— Изглежда, имаш нужда от малко почивка, сестро. Успокой се и се опитай да не мислиш за това известно време. Струва ми се, че проблемът е повече неин, отколкото твой. Не я бъркай с майка си. Тя не е същият човек. Нито ти си същата. Никой не може да те измъчва, освен ако не му позволиш. Обичай ближния си като себе си, сестро. Работи в тази насока до следващата изповед.
— Благодаря ви, отче.
— Върви си в мир, сестро – прошепна той, а тя напусна изповедалнята и се настани на една пейка в задната част на параклиса, за да изрече молитвите, с които трябваше да се покае. Малко след това видя сестра Ан да се отправя към изповедалнята. Забеляза, че неприятелката й преседя там дълго и излезе със зачервено лице, стори й се, че е плакала. Габриела искрено се надяваше той да не е бил твърде строг с нея, после изпита вина, че му е казала толкова много. Ала във всички случаи сега се чувстваше по-добре отпреди, а на излизане от параклиса се спря и побъбри малко с наставницата на послушниците. Разговаряха продължително за една от по-възрастните монахини, която бе болна от известно време, в един момент Габриела забеляза, че в изповедалнята бе запалена лампата и не след дълго оттам излезе свещеникът. При вида му тя буквално се стъписа. Бе висок, със спортна фигура. Имаше широки рамене, гъста пясъчноруса коса, почти същия цвят като нейната, и се усмихна веднага щом зърна двете монахини, които разговаряха.
— Добър вечер, сестри — непринудено ги поздрави той и се спря за секунда при тях. – Параклисът ви е много хубав. – Той огледа възхитено сградата, с която те толкова се гордееха, наставницата на послушниците му се усмихна, а Габриела не можа да се въздържи да не го погледне. Излъчваше сила и бе невероятно привлекателен. Странно, но донякъде й напомняше баща й от времето, когато тя бе дете, а той се бе върнал от Корея, макар че в интерес на истината свещеникът бе по-атлетичен и по-хубав.
— За пръв път ли идвате, отче? — попита го наставницата на послушниците.
— За втори, замествам отец О’Браян. Той е за шест месеца в Рим, ще посети Ватикана и ще прави проект за архиепископа. Аз съм отец Конърс, Джо Конърс. – И отново им се усмихна.
— Колко прекрасно. – По-възрастната сестра бе впечатлена от пътуването на отец О’Браян до Ватикана, а Габриела замълча, неспособна да каже каквото и да било.
— Вие една от послушниците ли сте? — обърна се той накрая направо към нея и тя кимна, притеснена, че може да познае гласа й след продължителната и бъбрива изповед. Опитваше се да си го представи с насинено око и как се бие в боксов мач със семинарист, когото мрази.
— Това е сестра Бернадет – представи я гордо наставницата на послушниците. Обичаше Габриела от дете, а сега тя бе любимата й ученичка. Изпита огромна радост, когато Габи реши да се подстриже за монахиня. – Живее при нас от дете – обясни възрастната жена, – а сега реши да се присъедини към ордена. Всички ние се гордеем с нея.