— Ако пак направиш това, Габриела, ще те набия! – заплашително изсъска тя и хванала детето за двете ръце, го разтърси така силно, че чак зъбите му започнаха да тракат. – Ти си много, много непослушно момиче, а никой не обича непослушните деца. – Габриела отмести поглед от почервенялото от гняв лице на майка си към баща си, който стоеше на прага, но не казваше нищо. Беше го страх. Веднага щом Елоиз разбра, че той е там, вдигна детето на ръце, отнесе го в стаята му и го остави без закуска. Преди да излезе, го плесна силно по дупето. Момиченцето лежеше на леглото и подсмърчаше, а майка му се върна да довърши закуската си.
— Не биваше да постъпваш така – тихо рече Джон, когато Елоиз се върна и си сипа втора чаша кафе. Той забеляза, че ръцете й още треперят, гневът не я бе напуснал.
— Ако не го правя, един ден ще си имаш малолетна престъпница. Дисциплината не вреди на децата. – Собствените му родители се бяха държали много мило с него и той все още бе озадачен от реакцията на Елоиз. Даваше си ясна сметка, че дъщеря им я изнервя до краен предел. Жена му се бе променила съвсем след раждането на Габриела и непрекъснато му се сърдеше за нещо. Надеждите му за голямо щастливо семейство отдавна се бяха стопили.
— Не знам какво е направила да те разстрои така, но сигурно не е толкова ужасно – спокойно отвърна той.
— Нарочно хвърли чинията на пода, за да я счупи. Не възнамерявам да толерирам подобни изблици! – сопна се Елоиз.
— Може би е станало, без да иска – рече Джон, опитвайки се да я успокои, ала само сипа масло в огъня. Нямаше право да защитава дъщеря им. Елоиз дори не искаше да чува подобни думи.
— Възпитанието на Габриела е моя работа – процеди през зъби тя. – Струва ми се, не ти казвам как да управляваш канцеларията си – отбеляза и стана от масата.
През следващите шест месеца „възпитанието“ на Габриела стана постоянно занимание за майка й. Винаги се намираше някое ново престъпление, извършено от нея, което налагаше да й се удари шамар, да бъде малтретирана или набита. Например, ако се прибереше от градината със зелени петна от тревата по коленете, след като бе играла със съседската котка, и ако й се явеше драскотина или изцапаше рокличката си, ако бе се спънала на улицата и одраскаше коленете си и кръвта попаднеше върху дрехите и чорапите й – всичко това бяха особено отвратителни престъпления, заради които майка й я биеше жестоко вече близо една година – до четвъртия й рожден ден. Джон знаеше за това и много пъти биваше свидетел на случилото се, но според него той не беше в състояние да спре Елоиз и дори ако си позволеше да успокоява детето, ставаше още по-лошо, затова му бе по-лесно да приеме обясненията на жена си. Накрая реши, че е най-добре да не казва нищо, и се опитваше да не мисли какво се случва с дъщеря им. Помъчи се да си внуши, че Елоиз може би има право. Откъде да знае. Вероятно дисциплината в този й вид наистина бе полезна за децата, след като тя го казваше.
Родителите му бяха загинали в автомобилна катастрофа и нямаше с кого да сподели, никой, на когото да довери какво прави Елоиз на Габриела.
Дъщеричката му наистина беше образцово дете, почти не говореше, внимателно почистваше масата, сгъваше акуратно дрешките си в своята стая, вършеше всичко, каквото й поръчаха, никога не отговаряше на майка си. Може би Елоиз бе права. Резултатите несъмнено бяха впечатляващи. А когато седнеше да се храни с тях, очите й се разширяваха от страх и не издаваше нито звук. За жалост баща й приемаше уплахата й за добри маниери.
Ала в критичните очи на Елоиз на Габриела винаги не й достигаше още нещо, за да бъде идеална. Всеки път намираше за какво да я гълчи, да я наказва или „пошляпва“. Пошляпването обаче се ожесточаваше и зачестяваше, тяхното общуване неизменно бе съпътствано от шляпване, разтърсване, силни шамари и звучни удари по всички части на тялото й. Понякога Джон се страхуваше, че Елоиз може сериозно да нарани Габриела, ала запазваше за себе си коментарите по методите на възпитание, които жена му прилагаше спрямо дъщеря им. За него несъмнено мълчанието бе по-доброто и той правеше всичко възможно да убеди себе си, че нейните действия не са неправилни, както и да не забелязва белезите. Според Елоиз детето непрекъснато падало и било толкова непохватно, че било невъзможно да му позволят да кара колело или летни кънки. Ограниченията, които майка й налагаше, бяха под предлог за загриженост за нейната сигурност, а белезите бяха доказателството на Елоиз, че дъщеря им наистина е непохватна.
Когато стана на шест години, Габриела вече бе свикнала с побоите, както и родителите й. Джон се правеше, че не ги забелязва, момиченцето ги очакваше, а Елоиз истински им се наслаждаваше. Ако някой дръзнеше да й каже нещо по този повод, тя кипваше. Твърдеше, че били за доброто на детето. Били „необходими“. Според Елоиз боят щял да помогне дъщеря й да не остане просто едно разглезено хлапе. Самата Габриела живееше с чувството, че наистина е много лоша. Ако не беше така, нямаше да се налага майка й да я бие… ако не беше лоша, баща й би попречил на майка й да я бие… ако не беше лоша, те щяха да я обичат истински. Ала тя знаеше по-добре от всеки друг колко е недостойна, колко отвратителни са провиненията й. Знаеше всичко това, защото го бе научила от майка си.