Габриела се опита да стои настрани от нея и се стараеше да си припомня съветите, които отец Конърс й бе дал по време на изповедта. Той се върна в края на седмицата, както бе обещал. Отслужи литургия за всички тях и изслуша изповедите им. А когато разпозна гласа на Габриела в тъмнината, благо я попита как вървят нещата при нея. Маниерът му бе непринуден, топъл, дружелюбен и това правеше изповедта не толкова строга, не така сплашваща, макар да бе ритуал, който винаги й носеше успокоение. Това бе единственото време и място, където бе сигурна, че ще й простят за ужасните, безмълвни грехове, за които я обвиняваха и за които изпитваше вина още от детството си. Това бе един от редките случаи, когато в най-тъмните кътчета на душата си не чувстваше истинското зло.
В изповедалнята Габриела го увери, че нещата със сестра Ан вървят по-добре и че тя се моли за нея. Той й заръча да се покае с пет молитви „Слава на теб, Мария“ за малките простими грехове, които бе извършила, и я изпрати да си върви, а по-късно пак я видя, като се отби на закуска при монахините. Пиеше кафе на масата на майка Грегория и й махна приятелски, когато тя му се усмихна от мястото си. Пак й се видя твърде странно, че той прилича много на баща й. Беше по-едър и с по-топла усмивка, но у него забелязваше нещо доста познато. Тази мисъл отново се загнезди в съзнанието й, когато по-късно същия следобед сестра Ан си позволи невежлива забележка, докато работеха в градината.
— Разговаря ли вече със сестра Еманюел за отец Конърс? – Сестра Еманюел бе наставницата на послушниците и Габриела недоумяваше какво имаше предвид сестра Ан.
— Отец Конърс? – попита тя безучастно. – Какво за него?
— Видях ви да разговаряте онзи ден, а тази сутрин флиртуваше с него в трапезарията. – Отначало Габриела си помисли, че тя се шегува. Не можеше да бъде другояче. Не би могла да я обвини насериозно, затова Габи се засмя от сърце и продължи да сади босилек.
— Просто смешно – отвърна тя и почти веднага забрави забележката, ала когато отново се извърна, видя в погледа на момичето нещо, което я разстрои.
— Говоря съвсем сериозно. Трябва да се изповядаш пред сестра Еманюел за това.
— Не ставай смешна, сестра Ан. – В гласа на Габриела се усети раздразнение. Това момиче бе непресъхващ източник на мъчения за нея, но поне този път нямаше да й позволи да я тормози. – Само разговарях с него на изповедта.
— Това е лъжа и ти го знаеш — дрезгаво продължи младата послушница от Вермонт. Животът на това момиче не бе потръгнал, в манастира го бе довело горчиво разочарование. Бе грозновата и приятелят й от ученическите години бе развалил годежа седмица преди сватбата. Дори на Габи не й бе трудно да забележи, че е озлобена. – Видях го да ти хвърля погледи в трапезарията. Ако ти не го направиш, аз ще кажа на сестра Еманюел.
Тогава Габи се изправи в цял ръст, погледна сестра Ан, обзета от внезапно разгорял се гняв.
— Ти говориш за свещеник, за човек, който се е отдал на Господ, който идва тук да отслужва литургия за нас, да ни изповядва. Грях е дори само да си помислиш подобно нещо. Ти обиждаш не само мен, но подлагаш на съмнение и неговото призвание.
— Той е мъж като всички останали. Всички те мислят за едно и също. Знам за тези неща повече от теб. – Много добре й бе известно, че Габриела е израсла като в черупка, скрита от външния свят в манастира „Сейнт Матюс“ през последните десет години. Тя бе имала годеник, беше почти омъжена, а човекът, когото обичаше, я измами и избяга от нея с най-добрата й приятелка от гимназията. Чувстваше се по-веща в отношенията между мъжете и жените и бе много по-цинична от Габриела, която бе рядко наивна и невинна.
— Струва ми се, че онова, което казваш и мислиш, е отвратително и според мен сестра Еманюел би реагирала по същия начин. Не знам какво имаш предвид, но аз никога не бих говорила подобни неща за един свещеник. Може би е време да споделиш със сестра Еманюел мислите, които ти минават през ума. Малко повече вяра и милосърдие няма да ти навредят. – Когато се върна към заниманието си, Габриела все още бе ядосана и двете млади послушници не размениха и дума през останалата част от следобеда, макар да продължаваха да се трудят заедно в градината. Накрая сестра Ан се прибра вътре да подреди дългите маси в трапезарията, а Габриела остана да довърши работата си. Когато влезе в стаята да измие ръцете си и да каже следобедните си молитви, бе възвърнала душевното си равновесие и бе в по-добро настроение. Ала ако си бе позволила да спре своето внимание върху противните подмятания, тя би била бясна на сестра Ан заради обвиненията й по отношение на отец Конърс. Той бе самият дух на християнската саможертва и излъчваше топлина и доброта, към които всички те трябваше да се стремят. Габриела не изпитваше към него нищо друго освен възхищение, мисълта, че той „флиртувал“ с нея, действително бе отблъскваща.