Докато Елоиз я влачеше по пода този летен следобед за едната ръка и я удряше с другата, преди да я изпрати в стаята й, тя зърна баща си да ги наблюдава от прага. Разбра, че е станал свидетел на побоя и както винаги не се е възпротивил. Погледът му бе замъглен от тъга, когато Габриела мина край него, ала той не пророни дума. Не понечи да я успокои, не се опита да я докосне, просто извърна поглед, не пожела да я погледне в очите, неспособен повече да понася гледката.
— Отивай в стаята си и да не си посмяла да излезеш оттам! – Думите на майка й отекваха в ушите на Габриела, докато безмълвно вървеше едва-едва по коридора, опипвайки бузата си с тънките треперещи пръсти. Знаеше, че вече е голямо момиче, затова разбираше, че нещата, които правеше и които ядосваха толкова много майка й, наистина бяха ужасни и щом се добра до стаята си и затвори вратата, от нея се изтръгна ридание, тя изтича до леглото и притисна към гърдите си куклата. Това бе единствената играчка, която имаше право да притежава, беше й подарък от баба й – майката на баща й, преди да умре. Беше с големи сини очи, дълги мигли и красива руса коса и Габриела искрено я обичаше. Куклата се казваше Мередит и бе единственият й другар. Притискаше я към гърдите си, люлееше я, седнала на леглото, питаше се защо майка й я удари толкова силно… защо тя самата беше толкова противна… ала единственото, което виждаше пред себе си в този момент, бяха очите на баща й, когато мина край него. Изглеждаше толкова разочарован, сякаш се бе надявал дъщеря му да бъде по-добра, отколкото бе в действителност, не такова малко чудовище, за каквото я бе обявила майка й. А Габриела й вярваше. Тя правеше всичко не както трябва и го знаеше. Полагаше големи усилия да се поправи, но не можеше да им угоди… нито да предотврати неизбежното… нито да го избегне. Седнала на ръба на леглото с куклата в ръце, дълбоко в душата си знаеше, че няма край на мъките й. Никога нямаше да бъде достатъчно добра, никога нямаше да спечели обичта им. Чувствала го бе през целия си живот и отдавна бе убедена, че не заслужава любовта им. Не заслужаваше нищо повече от болката, която майка й, й причиняваше. Съзнаваше го, ала се чудеше защо трябваше да боли толкова много… защо майка й винаги се ядосваше така силно… какво бе направила, та да я мразят… Лежеше на леглото и тихичко плачеше, единственото, което знаеше, бе, че няма отговор и никой не може да я спаси. Дори баща й. На този свят тя имаше само Мередит, единствената й приятелка, нейната кукла. Нямаше баби и дядовци, лели и чичовци, приятели и братовчеди. Никога не й позволяваха да играе с други деца. Сигурно защото беше много непослушна. Вероятно те все едно нямаше да я харесат. Никой нямаше да я хареса. Не би могло да е другояче, след като родителите й я порицаваха, защото бе много лоша… Тя знаеше, че не би могла да сподели с никого какво й причиняваха, понеже само щеше да докаже колко е лоша, а когато в училище я питаха какво й се е случило, винаги отговаряше, че е паднала по стълбите или се е спънала в кучето, макар да нямаха домашен любимец. Габриела разбираше, че това е тайна, която е длъжна да пази добре, защото, ако я издадеше, хората щяха да разберат колко е лоша, а тя не искаше никой да узнае.
Вината не беше на родителите й, беше уверена в това. Вината за лошотията й, за грешките, задето ядосваше майка си, беше само нейна. Нейна. И докато лежеше на леглото и размишляваше, до нея достигаха гласовете на родителите й. Както често се случваше, те разговаряха на висок тон и Габриела реши, че и за това вината е нейна. Понякога, след като майка й я накажеше, чуваше как баща й вика, така стана и сега. Не можеше да различи думите, но вероятно се отнасяха за нея… навярно по нейна вина… тя бе дори по-лоша, отколкото те си мислеха. Заради нея се караха. Заради нея се сърдеха един на друг. Правеше всички около себе си нещастни, почти толкова нещастни, колкото бе тя самата.
Плака дълго, преди да заспи на смрачаване, без да вечеря, докато се унасяше, усети болка на бузата си, а бедрото й пулсираше там, където майка й я беше ударила, Габриела се опитваше да мисли за други места, други неща… градината… или парка… с щастливи хора в него… и деца, които играят и се смеят… всички играеха и искаха и тя да се присъедини към тях… висока и красива жена се приближи към нея и протегна ръце, каза й, че я обича… Изпита най-прекрасното чувство на света, в този миг всичко друго в живота й избледня и тя заспа дълбоко, притиснала куклата към гърдите си.