— Ти си болна кучка – това бе единственото, което успя да каже на жена си, преди да напусне дневната и да се запъти с неуверена походка към спалнята им. Такава беше, но той не можеше да й попречи. Спря пред отворената врата на стаята на дъщеря им и се загледа в тъмното. Отвътре не се долавяше никакъв признак на живот, нито звук, леглото сякаш беше празно, ала когато на пръсти прекрачи прага и се взря по-отблизо, видя малка издутина току до долната табла на леглото и разбра, че това е Габриела. Винаги спеше така, сгушена в самия край на кревата, тъй че, ако майка й се сети за нещо и дойде да я търси, да помисли, че я няма. Сълзи изпълниха очите му, докато гледаше малката едва забележима купчина, представляваща телцето на изтерзаното му от малтретиране дете. Дори не посмя да я намести на празната възглавница. Това само би я изложило отново на гнева на Елоиз, ако влезе и Габриела й попадне под погледа. Затова Джон я остави, където си беше, беззащитна и самотна, забравена от Бога, обърна се и тръгна по коридора, размишлявайки за несправедливостите на живота, за безчовечността, която се бе струпала върху дъщеря му, ала колкото повече се отдалечаваше от нея, толкова повече си даваше сметка, че не може да я спаси. Чувстваше се безпомощен да се изправи срещу жена си. И се мразеше за това.
≈ 2 ≈
Гостите започнаха да пристигат малко след осем часа в къщата в източната част на Шейсет и девета улица. Поканените принадлежаха към висшето общество – руски принц с приятелката си, млада англичанка и всички дами, с които Елоиз играеше бридж. Директорът на банката, в която работеше Джон Харисън, бе дошъл със съпругата си, сервитьори в официално облекло предлагаха на новопристигналите шампанско на сребърни подноси. Габриела се бе сгушила горе на стълбите и наблюдаваше оттам. Обичаше да разглежда гостите на родителите си.
Майка й бе много красива в черната си сатенена вечерна рокля, а баща й бе в елегантен смокинг. Тоалетите на жените проблясваха, когато прекрачваха прага на къщата, скъпоценните камъни на бижутата им искряха на светлината на свещите, като поемаха чаша шампанско и се понасяха по посока на долитащите от салона гласове и музика. Елоиз и Джон обичаха да дават приеми. Напоследък го правеха по-рядко, ала все още от време на време си позволяваха това разточителство и момиченцето наблюдаваше в захлас гостите при пристигането им, а после лежеше на тъмно в стаята си, заслушано в музиката.
Беше септември, началото на светския сезон в Ню Йорк. Неотдавна Габриела бе навършила седем години. Тазвечерният прием не бе по специален повод, просто събиране на техни приятели, някои от които тя разпозна. Едни от тях винаги бе харесвала, защото се държаха мило с нея в редките случаи, когато я срещаха. Джон и Елоиз рядко я представяха на своите приятели, показваха я от време на време, без излишно суетене. Сега момиченцето седеше на стълбите, забравено от всички. Според Елоиз децата нямаха място на светски събития, а присъствието на Габриела в живота им изобщо не беше важно за нея. Случваше се някоя приятелка да я попита за детето, главно от партньорките й за бридж, ала тя пропускаше въпросите им с елегантно махване на ръката, все едно ставаше дума за досадно насекомо, което се изпречваше на пътя й и трябваше да бъде бързо отстранено. В къщата никъде не се виждаха снимки на Габриела, затова пък изобилстваха фотографии на Елоиз и Джон в сребърни рамки. Всъщност дъщеря му никога не бе снимана. Регистрирането на детството й не представляваше интерес за родителите й.
Новодошла красива руса жена предизвика радостна усмивка на лицето на Габриела. Мариан Маркс беше в рокля от бял шифон, която създаваше впечатлението, че се носи из въздуха при всяко нейно движение, докато разговаряше със съпруга си. Бе една от най-близките приятелки на родителите на Габриела, а мъжът й работеше с Джон Харисън. На шията й проблясваше брилянтна огърлица, тя пое грациозно чашата шампанско, която й предложи един от сервитьорите. В следващия миг, сякаш усетила нещо, погледна нагоре и очите й се спряха на Габриела. Лицето на жената бе осветено от светлината на свещите и сякаш бе обградено с ореол, после Габриела разбра, че сиянието идва от малката брилянтна диадема. Мариан Маркс й се стори като кралица от приказките.
— Габриела! Какво правиш тук? – Гласът й бе нежен и топъл, устните й се разтеглиха в широка усмивка и тя помаха на детето, което се бе сгушило на най-горното стъпало, облечено в розова памучна нощничка.
— Шшт… – Габриела сложи пръст на устните си и притеснено се намръщи. Ако узнаеха, че седи там, щеше да има големи неприятности