— Ето! Престанете да ме корите!
— Добре… добре… нека видим какво си свършила. – Ала този път дори той се изненада. Разказът й бе превъзходен. Беше коледна история, изпълнена с печал, от която очите му се насълзяваха от време на време, но бе чудесно разказана, елегантно написана, а неочакваният обрат в края беше блестящ. Томас изпусна спонтанен възглас на възхищение, когато свърши да чете. Тя го наблюдаваше със скръстени ръце от удобния стар масивен стол в ъгъла.
— Одобрявате ли го? – попита нервно, макар да виждаше, че е така. Бе изпаднал в екстаз от него и щеше да настоява да публикува творбата. Този път нямаше да допусне да му се опъва.
— Дали го одобрявам? Та той е чудесен!
— Трябва да поработя още малко върху него – каза тя с безпокойство, когато той заговори за публикуване.
— Защо не ми позволиш първо да го редактирам малко? – предложи Томас и предвидливо прибра тетрадката й в джоба си, преди тя да успее да започне да спори с него, а после й предложи да поиграят домино, с цел да я разсее. Ала Габриела бе много доволна, че той го хареса, и бе готова да изпълни всяко негово желание, особено тази вечер. Беше работила усилено и резултатът напълно я задоволяваше. Макар и неохотно, бе принудена да признае, че това е най-добрият й разказ. Дори го победи на домино и имаше чувство за пълна победа, когато си легна, изпитваше облекчение, че е завършила разказа. От три часа посред нощ бе станала, за да работи върху него. За пръв път се чувстваше сигурна в писателското си призвание и усещането бе опияняващо и завладяващо.
А на следващия ден, все още в приповдигнато настроение, тя отиде на работа. След като не бе работил в събота и неделя, господин Баум бе решил да отвори в понеделник, макар да бе почивният му ден. Професор Томас не пропускаше да я навестява редовно, понякога с някой от другите обитатели на пансиона, нерядко сам, а когато си тръгна този следобед, Габриела го предупреди да внимава. От мокрия сняг и студа се бе образувала поледица. Но професорът бе твърде вироглав и не търпеше съвети.
Този ден всички клиенти идваха с добро настроение и говореха за подготовката за Коледа. Дори семейство Баум бяха по-енергични от обикновено, след като бяха прекарали Деня на благодарността с трите си дъщери, и посрещаха гостите си по-любезно. Попитаха и нея как е прекарала празниците, което бе необичайно внимание, защото по правило я възприемаха като работник и не проявяваха интерес към личността й.
А когато вечерта Габриела се върна в пансиона, госпожа Бослицки подаде глава в коридора при звука от стъпките й. Кимна на Габи да се приближи и за миг тя се притесни да не се е случило нещо на професора, но съдържателката изглеждаше в твърде добро настроение, за да е вестител на лоши новини.
— Имаме нов наемател – победоносно съобщи тя. От седмици се опитваше да намери човек на мястото на пътуващия търговец, който бе напуснал.
— Чудесно – поздрави я Габриела, доволна, че новината няма нищо общо с професора. Той ставаше все по-важна личност в живота й. За кратко време се бе превърнал в единствения й роднина, а понякога тя толкова се тревожеше за него, че сънуваше кошмари. Все така продължаваше да спи в долната част на леглото, дори сега, след като бе напуснала манастира.
— Много е красив – додаде госпожа Бослицки.
— Прекрасно – машинално отвърна Габриела, не разбираше какво общо има това с нея. А госпожа Бослицки изглеждаше доволна и девойката се усмихна, чудеше се дали хазяйката й не се е увлякла по новия обитател.
— Той е двайсет и седем годишен и е страшно умен. Завършил е колеж. – Габриела й се усмихна, бе леко учудена. Изобщо не проявяваше интерес към никой мъж, независимо на каква възраст и колко привлекателен беше. Единственият човек, който имаше значение в живота й, бе професорът.
— Лека нощ, госпожо Бослицки – твърдо каза Габриела. За нея денят се бе проточил, но и бакшишите, които получи, бяха добри. Напоследък си позволяваше да си купува нови дрехи и предполагаше, че и семейство Баум бяха доволни. Те подхвърлиха на няколко пъти забележки за старите й рокли от манастира. Сега тя повечето време ходеше с поли и пуловери. Дори си купи огърлица от изкуствени перли, а веднъж, когато се погледна в огледалото, се уплаши, че заприличва на майка си, но професорът я хареса как изглежда и не се поколеба да й го каже. Той винаги твърдеше, че му напомня Грейс Кели.