Кърт Вонегът
Дългият път към вечността
Бяха отраснали врата до врата в покрайнините на града, край ниви, гори и овощни градини, край една красива камбанария, която принадлежеше на училището за слепи.
Сега бяха по на двайсет, без да са се виждали близо година. Отношенията помежду им винаги бяха шеговити и приятелски, но никога не бе ставало дума за любов.
Името му беше Нют. Нейното бе Катрин. В ранния следобед Нют почука на вратата на Катрин.
Катрин излезе да отвори. В ръката си държеше дебелото лъскаво списание, което четеше. То бе посветено изцяло на булчински костюми.
— Нют! — възкликна тя. Беше изненадана, че го вижда.
— Искаш ли да се поразходим? — попита той. Беше срамежлив, дори с Катрин. Прикриваше стеснителността си, като говореше разсеяно, сякаш това, което истински го интересуваше, се намираше някъде много далеч — като че ли беше таен агент, прекъснал за малко мисията си между прекрасните, далечни и зловещи нейни пунктове. Винаги говореше така, дори и когато ставаше дума за неща, които го засягаха дълбоко.
— Да се поразходим? — попита Катрин.
— Единият крак пред другия — отвърна той, — през поляни и мостове…
— Нямах представа, че си в града — каза Катрин.
— Току-що пристигнах.
— Още си в армията, както виждам.
— Остават ми седем месеца. — Беше ефрейтор в артилерията. Униформата му бе изпомачкана. Обувките му бяха прашни. Нуждаеше се от бръснене. Протегна ръка към списанието. — Дай да видя хубавата книжка.
Тя му го подаде.
— Скоро се омъжвам, Нют.
— Знам. Хайде да се поразходим.
— Имам ужасно много работа. Сватбата е след седмица.
— Ако се разходим, бузите ти ще порозовеят. Ще станеш розова булка. — Той разлисти страниците на списанието. — Розова булка като тази… като тази… като тази… — Нют й показа розови булки.
Катрин се замисли за розовите булки и порозовя.
— Това ще е моят подарък за Хенри Стюарт Чейсънс — продължи Нют. — Като те изведа на разходка, ще получи розова булка.
— Знаеш как се казва? — учуди се Катрин.
— Мама ми писа — отвърна той. — От Питсбърг е, нали?
— Да. Ще го харесаш.
— Може би.
— Ще… ще дойдеш ли на сватбата, Нют?
— Съмнявам се.
— Отпуската ти не е достатъчно дълга?
— Отпуска ли? — учуди се той. Разглеждаше реклама за сребърни прибори, отпечатана на две страници. — Не съм в отпуска.
— О!?
— Аз съм това, което наричат „самоволно отлъчил се“.
— О, Нют! Не може да бъде!?
— Може — отвърна той и продължи да разглежда списанието.
— Защо, Нют?
— Исках да разбера кои сребърни прибори предпочиташ. — Той започна да чете имена на модели от списанието. — „Албърмарл“? „Хийтър“? Леджънд"? „Рамблър Роуз“? — Вдигна очи и се усмихна. — Смятам да подаря на теб и съпруга ти лъжица.
— Нют, Нют, кажи ми, наистина…
— Искам да дойдеш с мен на разходка.
Катрин закърши ръце, по сестрински разтревожена.
— Нали ме излъга, че си избягал?
Той подсвирна тихо като полицейска сирена и повдигна вежди.
— Къде… Откъде? — попита тя.
— От Форт Браг.
— В Северна Каролина?
— Да. Близо до Файетвил, където е учила Скарлет О’Хара.
— Как дойде дотук?
Нют изправи палец и направи жеста на автостопаджиите.
— Два дни — добави той.
— Знае ли майка ти?
— Не дойдох, за да видя нея.
— А кого?
— Теб.
— Защо мен?
— Защото те обичам. А сега можем ли да излезем на разходка? Единият крак пред другия, през поляни и мостове…
Вече се разхождаха, бяха в гората, с килим от кафяви листа.
Катрин бе ядосана и разстроена, почти разплакана.
— Нют! — каза тя. — Това е абсолютно безумие!
— Откъде-накъде?
— Как можеш да избереш точно този безумен момент, за да ми кажеш, че ме обичаш? Никога досега не си ми говорил така! — тя спря.
— Да вървим — каза Нют.
— Не. Няма да продължа нататък. Изобщо не трябваше да излизам с теб!
— Но ти излезе.
— За да не си вкъщи. Ако някой беше дошъл да чуе какво ми говориш седмица преди сватбата…
— Какво щеше да си помисли?
— Че си луд.
— Защо?
Катрин пое дълбоко дъх, произнесе реч.
— Позволи ми да кажа, че съм дълбоко трогната от безумието, което извърши. Не мога да повярвам, че наистина си избягал от казармата, но може и да си. Не мога да повярвам, че наистина ме обичаш, но може би е така. Все пак…
— Обичам те — каза Нют.
— Трогната съм — отвърна Катрин. — И съм много привързана към теб, като приятел. Много. Но… просто е твърде късно. — Тя направи крачка встрани от него. — Не си ме целунал дори веднъж. — Вдигна ръце, за да се предпази. — Не искам да кажа, че трябва да го правиш сега. Просто всичко е толкова неочаквано! Нямам никаква представа как да ти отговоря!