— Нека просто се поразходим. Да прекараме времето приятно.
Отново тръгнаха.
— Как очакваше, че ще реагирам? — попита Катрин.
— Откъде да знам какво да очаквам? Никога досега не съм правил подобно нещо.
— Да не би да мислеше, че ще се хвърля на шията ти?
— Може би.
— Съжалявам, но ще те разочаровам.
— Не съм разочарован. Не съм разчитал, че това ще стане. Колко е приятно само да се разхождаме.
Катрин спря отново.
— Знаеш ли какво ще стане сега? — попита тя.
— Не.
— Стискаме ръце и се разделяме като приятели. Това ще стане сега.
Нют кимна.
— Добре. Спомняй си за мен от време на време. Спомняй си колко много те обичах.
Неволно, Катрин избухна в плач. Тя обърна гръб на Нют и се загледа в безкрайната колонада на дърветата.
— Какво означава това? — попита той.
— Гняв! — отвърна тя и стисна юмруци. — Ти нямаш никакво право…
— Трябваше да разбера.
— Дали и аз те обичам? Щях да ти го покажа отдавна.
— Щеше ли?
— Да. — Катрин се обърна към него. Лицето й бе силно зачервено. — Щеше да разбереш!
— Как? — попита Нют.
— Ще да забележиш. Жените ни ги бива кой знае колко да крият такива неща.
Той се вгледа в лицето й. За свой ужас, тя разбра, че е права — че жените ни ги бива кой знае колко да крият любовта.
Нют видя любовта.
И направи каквото трябваше.
Целуна я.
— Истински ад е човек да си има работа с теб — каза тя, когато я пусна.
— Да?
— Не трябваше да го правиш.
— Не ти ли хареса?
— Какво очакваше? Луда, необуздана страст?
— Пак ще ти кажа, никога не знам какво ще стане в следващия момент.
— Ще си кажем довиждане.
Той леко се намръщи.
— Добре.
Тя произнесе още една реч:
— Не съжалявам, че се целунахме. Беше хубаво. Трябваше да го направим, бяхме толкова близки! Винаги ще те помня, Нют. Желая ти щастие.
— И аз на теб.
— Благодаря ти, Нют.
— Трийсет дни — каза той.
— Какво?
— Трийсет дни в ареста… ето какво ще ми струва една целувка.
— Съжалявам, но не аз те накарах да избягаш от казармата.
— Знам — отвърна той.
— Не мисля, че заслужаваш награда за героизъм, заради глупавото нещо, което си направил.
— Трябва да е приятно да си герой. Хенри Стюарт Чейсънс герой ли е?
— Може и да бъде… Ако получи шанс — отвърна Катрин. Смутено, тя забеляза, че отново се разхождат. Сбогуването бе забравено.
— Наистина ли го обичаш? — попита той.
— Разбира се, че го обичам! — отвърна тя разпалено. — Ако не го обичах, нямаше да се омъжа за него.
— Какво толкова намираш в него?
— Стига вече! — извика Катрин и отново спря. — Даваш ли си сметка как се държиш? У Хенри има много, много, много добри неща! Да! И вероятно много, много, много лоши. Само че това не ти влиза в работата. Обичам го и не е необходимо да обсъждам достойнствата му с теб!
— Извинявай — каза Нют.
— Наистина престани!
Той я целуна пак. Целуна я пак, защото тя искаше.
Намираха се в голяма овощна градина.
— Как успяхме да се отдалечим толкова от дома, Нют? — попита Катрин.
— Единия крак пред другия… през поляни и постове — отговори той.
— И те се добавят една към друга… крачките.
Камбаната в училището за слепи недалеч заби.
— Училище за слепи — каза Нют.
— Училище за слепи — повтори Катрин. Тя поклати глава учудено унесена. — Вече трябва да се връщам.
— Кажи довиждане.
— Всеки път, когато го кажа, получавам целувка.
Нют седна на окосената трева под едно ябълково дръвче.
— Седни — подкани я той.
— Не.
— Няма да те докосна.
— Не ти вярвам.
Катрин седна под друго дръвче, на пет метра от него. Затвори очи.
— Мечтай за Хенри Стюарт Чейсънс — каза той.
— Какво?
— Мечтай за твоя чудесен бъдещ съпруг.
— Добре, ще мечтая. — Катрин стисна клепачи още по-силно и си представи бъдещия си съпруг.
Нют се прозина.
Пчелите жужаха наоколо и Катрин едва не заспа. Когато отново отвори очи, видя, че Нют наистина спи.
Започна да похърква тихо.
Катрин остави Нют да поспи час и докато спеше, го обожаваше с цялото си сърце.
Сенките на ябълковите дръвчета започнаха да се удължават на изток. Камбаните в двора на училището за слепи отново забиха.
Чик-чирик, чик-чирик — зачурулика птичка.
Някъде далеч заръмжа автомобилен клаксон и млъкна. Заръмжа и млъкна. После замря.
Катрин стана и коленичи край Нют.
— Нют? — повика го тя.
— М-м? — обади се той и отвори очи.
— Става късно.