— Здравей, Катрин — каза той.
— Здравей, Нют — отвърна тя.
— Обичам те — каза той.
— Зная — отвърна тя.
— Твърде късно — каза той.
— Твърде късно — отвърна тя.
Нют стана и се изтегна с ръмжене.
— Приятна разходка.
— Приятна — съгласи се Катрин.
— Тук ли ще се разделим?
— Къде ще отидеш?
— Ще стопирам до града и ще се предам.
— Късмет — пожела тя.
— И на теб. Ще се омъжиш ли за мен, Катрин?
— Не.
Той се усмихна, вгледа се в нея за миг и бързо се отдалечи. Катрин остана загледана в него, докато ставаше все по-малък сред сенките и дърветата, знаеше, че ако сега се обърне, ако я повика, тя ще хукне към него. Нямаше да има друг избор.
Нют спря. Обърна се. И я повика.
— Катрин! — повика я той.
Тя хукна към него, прегърна го, не можеше да говори.