— От телевизията.
— За Бога. Тъкмо се канех да се самоубивам, но нищо, винаги има време за автограф. Имаш ли химикалка? Намира ли ти се някакъв лист? И преди да си ме попитала, тя е от онези мръсници, които винаги са прави, които смъркат всичко и са готови да изчукат всеки. А ти какво правиш тук горе?
— Аз… И аз се канех да скоча. Исках да ви помоля да ми заемете стълбата.
Значи всичко беше заради стълба. Не говоря буквално; мирният процес в Близкия изток не зависи от стълби, нито пък от валутните пазари. Едно от нещата, които научих, докато интервюирах хора за предаването, е, че можеш да сведеш и най-глобалните въпроси до нещо дребно и незначително, сякаш животът бе детска игра. Бил съм свидетел как религиозен лидер е отдавал вярата си на развалената заключалка на вратата на бараката за инструменти в градината (заключил се вътре като дете и Господ го извел от тъмнината). Чувал съм заложник да описва как е оцелял, защото един от похитителите му се прехласнал по картата с намаление за Лондонската зоологическа градина, която винаги стояла в портфейла му. Искате да говорите за значими неща, а се оказва, че резето на бараката в градината и картата за Лондонската зоологическа градина ви осигуряват опора. Ако обаче сте водещ на „Ранно утро с Мартин и Пени“, за вас това не важи. Двамата с Морийн не можехме да говорим за причините да сме толкова нещастни, че да ни води желанието да си пръснем мозъците на асфалта долу като млечен шейк от онези в „Макдоналдс“, затова продължихме разговора за стълбата.
— Моля, заповядай.
— Ще изчакам, докато… Просто ще изчакам.
— Значи смяташ просто да стоиш тук и да гледаш, така ли?
— Не. Не, разбира се. Вие, предполагам, искате да го направите сам.
— Правилно предполагаш.
— Ще отида ето там. — Тя посочи към другия край на покрива.
— Ще те извикам по пътя надолу.
Засмях се, а тя дори не трепна.
— Стига де. Шегата не беше лоша. При тези обстоятелства.
— Изглежда не съм в настроение за шеги, господин Шарп.
Тя не се опитваше да се прави на интересна, а думите й ме накараха да се разсмея още по-гръмко. Морийн се отдалечи към другия край на покрива и седна, облегнала гръб на стената. Обърнах се и се сниших до ръба. Работата беше там, че не можех да се съсредоточа. Сигурно си мислите: „Какво толкова има да се съсредоточава мъж, който е решил да се хвърли от върха на висока сграда?“ Чака ви изненада. Преди Морийн да се появи, бях огледал мястото и се бях нагласил, така че да успея лесно да се отблъсна. Бях се съсредоточил над причините, поради които се намирах тук горе. Разбирах с ужасяваща яснота, че е напълно невъзможно да се опитвам да продължа живота си там долу на земята. А ето че разговорът с нея ме разсея, върна ме обратно в света, напомни ми за студа, вятъра и глухото дуднене на басите седем етажа по-долу. Моментът бе отлетял; както се случваше, когато някое от децата се събудеше тъкмо когато двамата със Синди започвахме да се любим. Все още не бях променил намеренията си и бях наясно, че по някое време ще го направим. Просто знаех, че няма начин да стане през следващите пет минути.
Провикнах се към Морийн.
— Ей! Искаш ли да си сменим местата? Да те видя ти какво ще направиш? — изхилих се отново. Имах чувството, че участвам в някаква комедия, при това достатъчно пиян — и както се виждаше, съвсем побъркан — та затова ми се струваше, че всичко, което казвам, е безкрайно смешно.
Морийн се показа от сенките и внимателно приближи към прерязаната телена мрежа.
— И аз бих искала да остана сама — каза тя.
— Ще останеш. Имаш двайсет минути. След това си искам мястото.
— А как ще успеете обратно да се прехвърлите от тази страна?
За това не бях мислил. Стълбата вършеше работа само от едната страна. От моята просто нямаше достатъчно място, за да я отворя.
— Ще се наложи ти да я държиш.
— Как така?
— Ще ми я прехвърлиш отгоре. Аз я прехвърлям през парапета. А ти държиш здраво от онази страна.
— Няма да успея да я задържа. Прекалено тежка е.
А тя бе толкова слаба. Беше дребна, но много изпита. Зачудих се дали не иска да се самоубие, за да не умре от мъчителна смърт след продължителна болест.