— Значи, ще трябва да ме изтърпиш.
Да не говорим, че не бях сигурен дали искам да се връщам от другата страна. Парапетът вече ми изглеждаше нещо като граница. От покрива можеш да стигнеш до стълбите, а от улицата можеш да отидеш при Синди и децата, при Тина и баща й и всичко останало, което ме беше довяло тук като празна опаковка от чипс в някоя буря. На перваза ми се струваше безопасно. Тук нямаше нито унижение, нито срам — бях отвъд унижението и срама, които човек би трябвало да изпитва, докато седи на перваза, съвсем сам, навръх Нова година.
— Не можете ли да се изместите от другата страна на покрива?
— Премести се ти. Стълбата си е моя.
— Не сте никакъв джентълмен.
— Мама му стара, разбира се, че не съм. Нали затова съм тук. Не четеш ли вестници?
— Понякога преглеждам кварталния.
— И какво знаеш за мен?
— Бяхте в телевизията.
— И това ли е всичко?
— Мисля, че да. — За момент се замисли. — Не бяхте ли женен за някоя от АББА?
— Не.
— За друга певица ли беше?
— Не.
— А, да. И обичате гъби, спомням си.
— Гъби ли?
— Вие така казахте, сега си спомням. В студиото гостуваше някакъв готвач и ви даде да опитате нещо, а вие казахте: „Ммм, обожавам гъби. Цял ден мога да ям само гъби“. Вие ли бяхте?
— Може и аз да съм бил. Това ли е всичко, което помниш?
— Да.
— И защо, според теб, искам да се самоубия?
— Нямам представа.
— Почваш да ми скапваш настроенийцето.
— Мога ли да ви помоля да внимавате как говорите. Изразите ви са оскърбителни.
— Извинявай.
Не можех да повярвам. Просто не можех да повярвам, че се бях натъкнал на човек, който не знаеше. Преди да отида в затвора, сутрин се будех, а онези боклуци репортерите висяха пред вратата. Провеждах спешни срещи с агенти, мениджъри и собственици на телевизионни канали. Струваше ми се невъзможно някой в цяла Великобритания да не се интересува от това, което бях направил и то защото живеех в свят, където клюките бяха единственото важно нещо. Може пък Морийн да живееше на някой таван, откъсната от света, казах си аз. Ако живееш така, нищо чудно, че не знаеш какво става.
— Ами коланът ви? — тя кимна към кръста ми. За Морийн това бяха последните минути от земния й живот. Нямаше желание да ги прекара в разговори за слабостта ми към гъбите (много се страхувам, че съм измислил тази страст единствено за пред камерата). На нея й се искаше да се заеме с други неща.
— Какво той?
— Свалете си колана и го прехвърлете около стълбата. След това го закопчайте от вашата страна на парапета.
Разбрах какво се опитва да ми каже и видях, че ще се получи, така че през следващите няколко минути се заехме със задачата в спокойно мълчание. Тя ми подаде стълбата, аз си свалих колана, стегнах с него стълбата към парапета, закопчах го отново и подръпнах, за да проверя дали ще издържи. Нямах никакво желание да умра, като падна назад. Прехвърлих се, разкопчах колана и върнах стълбата, където беше отначало.
Тъкмо се канех да оставя Морийн да скочи на спокойствие, когато онази скапана луда ни се натресе с гръм и трясък.
Джес
Не биваше да вдигам шум. Това ми беше грешката. Да, грешка беше, ако наистина съм имала намерение да се самоубия. Трябваше да мина тихо и бързо през мястото, където Мартин бе срязал телта, да се кача по стълбата и след това да скоча. Само че аз не го направих. Изкрещях нещо като „Разкарайте се от пътя ми, нещастници“ и нададох онзи смразяващ индиански боен вик — поне така ми се стори в онзи момент — а Мартин ме претърколи като ръгбист още преди да съм минала и половината разстояние. След това май коленичи върху мен и заби лицето ми в онова грапаво подобие на асфалт, дето покриват с него сградите. Тогава наистина ми се прииска да съм мъртва.
Не знаех, че това е Мартин. Така и не бях успяла да видя нищо, докато той не ми навря носа в оная гадост, та тогава разбрах колко е противно. Разбрах какво се канят да правят двамата още в мига, в който излязох на покрива. Не е нужно да си гений, за да се сетиш. Така че, когато той седна отгоре ми, аз се разсмърдях.
— Как стана така, че на вас двамата ви е позволено да се самоубиете, а на мен — не?
Той веднага се обади.
— Прекалено млада си. Ние вече сме прецакали нашия живот. Ти още не си.