Така се почна всичко. Веднъж опитали от хубавото, на нас ни се искаше все повече и повече, докато с помощта на бате Сашо започнахме да обменяме валута на чужденците. В началото работехме с негови пари, като ни се полагаше малък процент, а по-късно натрупахме неголям капитал, който доста успешно завъртяхме. С едно „Чейндж мъни?“ успявахме да си докараме прилична печалба за деня. От шоколадови яйца се прехвърлихме на по-едри неща, като след около месец и двамата със Златко успяхме да си купим дънки „Вранглер“. Още същия ден цъфнахме при бащите си и ги помолихме да ни върнат в града за ден — два, за да можем да се изфукаме пред хлапетията в махалата. Обяснихме, че парите за дънки сме събрали от продажбата на рибата, която ловяхме, и дори получихме похвала за това. Така купувахме валута, с нея — различни интересни неща от „Кореком“, които после продавахме с двойна и тройна печалба на нашите съученици и приятели. Неусетно придобихме самочувствие, породено от парите и тайната, забулваща произхода им. В очите на връстниците ни се издигнахме на висоти, които осъзнахме с получаването на първите двойки в училище есента. Самозабравили се от снобско важничене, малко болезнено проумяхме, че трябва все пак и да се учи.
Цяла зима със Златко събирахме стотинки и левчета от където можехме, за да сме готови за следващото лято.
Още първия ден на ваканцията кацнахме на Албена. През това второ лято успяхме да си купим по един японски радиокасетофон и по един сгъваем велосипед.
На третата ваканция вече заглеждахме момичетата и си създавахме кратки запознанства. Бате Сашо си оставаше все същия симпатяга и най-добър наш приятел. Винаги усмихнат зад количката, той по стар навик ни подаваше по фунийка сладолед, но за нас бе от особено значение да си го платим със собствени пари. Бяхме разбрали, че се занимава с чейндж заради майка си. Покрай лечението на някаква болест тя станала наркоманка и се нуждаеше от опиати. Във валутните аптеки продаваха морфин със специални рецепти и оттам бате Сашо снабдяваше майка си. Не го чухме никога да се оплаче от нещо, а вицовете, които разправяше бяха по-смешни от всички, чути някъде другаде. Всъщност, той ни държеше без да се усетим встрани от мръсотията, съпътстваща всеки чейнчаджия. Учеше ни как да се пазим от ченгетата и да не алчнеем за повече от това, което ни правеше щастливи за момента. Винаги, когато вирехме нос ни напомняше незабележимо как се чувстват връстниците ни, които ние просто мамехме с търговиите си. Правеше го на майтап, без да ни поучава и резултат беше невероятен. Със Златко се чувствахме като герои от интересен приключенски филм, пълен с полуголи хубави момичета, ченгета и голямо синьо море. Филмът свърши една вечер в дискотеката на покрива на най-големия хотел в курорта. Беше началото на юли и пристигналите нови групи чужденци проучваха всички места за забавления. Повечето ходеха на групи и се веселяха свободно и непринудено, като всички нормални хора. За една такава група холандци спомена бате Сашо и вечерта тримата се завъртяхме край дискотеката. Мотаехме се в огледалното фоайе пред входа и чакахме да дойде групата. Аз и Златко имахме по трийсетина лева, но бате Сашо носеше цели хиляда.
Нещо беше закъсал и кебапчията, който ходеше по плажа му ги бе дал в заем. Усещахме, че с майка му нещата се влошаваха, но с присъщото си за хлапаци безгрижие гледахме отгоре на всичко, което не ни засягаше пряко.
Бяхме се подпрели на парапета, който също бе облепен с огледала и от височината на петнадесетия етаж гледахме към тихото нощно море под нас. От дискотеката излизаха звуците на „Бони Ем“ и се носеха предизвикателно над курорта и водата. Лек вятър поклащаше разноцветните мигащи светлини на цветомузиката и създаваше илюзията, че сме на голям увеселителен кораб, тръгнал нейде към примамливи непознати страни и хора. Холандците се появиха след около час и ние побързахме да сменим парите преди да влязат в дискотеката. Нашите със Златко обменихме буквално за секунди и се заехме да помогнем на бате Сашо. Обърнахме всичките хиляда лева и тъкмо приключихме, когато изскочиха ченгетата. Бяха две цивилни бройки, които засичахме по няколко пъти на ден из курорта. Недвусмислено по-якият тръгна към нас, а другият затича към аварийната стълба на парапета към покрива. После всичко стана ужасяващо бързо. Бате Сашо се спусна да изпревари ченгето към стълбата, но якият успя да го спъне отзад и нашият приятел се блъсна с глава в една колона. Разлетяха се парчета счупено огледало, но от инерцията той се спря чак до парапета. Отпусна се като парцалена кукла, а гулдените, които така и не бе успял да преброи докрай, се разсипаха от шепата му. И ние, и ченгетата пристъпихме към него и спряхме поразени не само от изтичащата от разрязаното му чело кръв. Смъртта с един замах бе прибрала нещо от него, което мигове преди това го правеше един от нас. Леко превит, с наклонена към парапета глава той сякаш се оглеждаше в парчето счупено от колоната огледало и кой знае как задържало се право до ръката му. Очите му ни гледаха спокойно и безжизнено и вече нищо не ни казваха. А в огледалото на парапета се отразяваше парчето счупено огледало, до ръката му и вътре в него още едно, и още, и още, като образуваше някакъв тъмен тунел, по който бе избягала тайнствено смъртта, отнесла усмивката и живота на бате Сашо.