Тунелът беше толкова дълбок, страшен и привличащ, че не откъсвах очи от него. Чувах някакъв зов и като обладан от черна магия усещах как се изправям и надвесвам над парапета. Едно движение само и щях да полетя към неизмеримите дълбочини, към които така или иначе се приближавахме с всеки изминат ден и час, независимо къде и какви бяхме и колко обичахме живота.
Нещо иззвъня и душата ми, тръгнала към неизвестността, се спря и се огледа. Започнах да виждам и аз. Бях прекрачил с единия крак в празнотата под терасата на хотела, а двете ченгета и Златко ме гледаха, занемели от ужас. Забелязах, че ръката на бате Сашо се бе отпуснала и захлупила малкото парче огледало, показало ми тайнствения път към отвъдното. Така тунелът беше затворен, а бате Сашо бе направил последната си добрина за мен. Слязох от парапета и се разплаках. Бях вече голямо момче и се мислех за мъж, но болката в мен напираше с голяма сила и ме правеше слаб и безпомощен. За първи път губех нещо истинско и усещах, че със смъртта на приятеля ми в мен умира детето, заедно с онова прекрасно безгрижие, което търсех и винаги намирах в чистите и добри очи на бате Сашо.
Втората ми среща с тунела стана в казармата. Адаптацията ми към условията там ставаше трудно и болезнено. Свикнал преди това на топли грижи от страна на родителите си и възпитаван от тях в дух на независимост и онази относителна свобода, която можех да си позволя за онова време, аз се чувствувах като диво животно в клетка. Никой от набора ми, или стари войници не можеше да ме упрекне, че съм мамино синче, напротив, стараеха се да пречупят онова непокорство, което все още ме задържаше в човешки облик и не ми даваше да се превърна в обикновена бурмичка от сложната и закостеняла машина на казармата. Малко след клетвата аз останах единствената черна овца от новобранците и първа бройка за всичката мръсна работа, която можеха да ми измислят старите войници. А те бяха доста изобретателни, защото в казармата развлечения почти нямаше и моето упорство ги забавляваше добре. Наричаха ме кирпич, опърничав козел, инато магаре и още куп подобни суперлативи.
Това обаче не ме дразнеше особено, защото просто не им обръщах внимание. Лошото бяха нарядите, които давах през ден и то все във времето, когато можех най-малко да си почина. Скапвах се от хронично безсъние и преумора, а ако случайно останех за пет минути, без да върша нещо, заспивах на момента. Научих се да спя прав на пост, както и да хитрувам като всички други войници на полосата. Ракетното поделение, в което служих, бе изолирано дълбоко в гората, а най-близкото село до него беше на четиринадесет километра. Една сутрин по време на наряд, когато трябваше да си почивам полагаемите ми се два часа, в караулното се вмъкна пъпчивият и злобен като пинчер младши сержант Чуков. На лакътя му бе сложена лента за дежурен по район и той както винаги, се надуваше като японски петел.
— Кирпич! — изрева той страховито, но аз не се помръднах. Никой нямаше право да ме безпокои във времето, дадено ми за почивка от наряда и той прекалено добре знаеше това.
— Идваш с мен да почистиш тоалетните в щаба! — с мазен подигравателен глас ми заповяда той и срита мокрите ми цинтови обуща, сложени до печката да се сушат. — Ставай бързо!
Изгледах го с омраза от мръсното легло, на което си бях легнал с дрехите, и се изплюх до краката му. Той почервеня като цвекло, а пъпките по мизерната му мутра побеляха и така заприлича на уродлива крастава жаба.
— Не изпълняваш заповед, а? — гласът му премина във фалцет и той вбесен се обърна и излезе от стаята. След малко дойде, заедно със старшината, който отговаряше за нашата група. Той беше четиридесетгодишен, нисък и закръглен като баскетболна топка, тарикат, който все се опитваше да се прави на хубав за всеки, с когото е в момента.
— Илиев! — угоднически ме потупа той по рамото. — Вземи ги измий тия шибани тоалетни, че няма кой бе! Войничето, което трябвало да го направи се разболяло и сега е при бацилите в лазарета. След половин час ще дойдат офицерите, а не можем да ги посрещнем с мръсни кенефи, нали?