— Върни на войника колана и доведи онзи бития младши сержант на неговото място! Обади се на техния старшина и му кажи веднага да дойде при мен в щаба! Действай! — Обърна се към мен и тъжно се усмихна — Не си го слагай на сърцето, момче! Покрай идиотщините в казармата няма да разбереш как си станал мъж. Истинският мъж трябва да мине и през хубаво, и през лошо, нали?
Страхувах се да го погледна, заради влагата в очите си. Току виж си помислил, че плача като някаква ученичка. Нареди ми да отида в спалното ни помещение и да си легна. Това било заповед. Отвърнах „Слушам“ и тръгнах да изпълнявам първата човешка заповед от три месеца насам. Започнах да разбирам, защо българските войски са жертвали толкова смело живота си през изминалите войни. С такъв командир начело, едва ли нещо можеше да спре „Великия войник“, за който се пееше в песента.
От последната история положението ми в казармата съвсем се влоши. Чуков лежа три дни в ареста, старшината на групата получи мъмрене пред строя, досущ като провинил се войник, а мен започнаха да ме избягват всички — и новобранци и стари войници. Наричаха ме с презрение „връзкар“, но не им стискаше да ме действат, както преди. През първите три дни не ми пукаше, но когато това продължи повече от седмица, започнах да се чувствам зле. Страняха от мен като от прокажен, а това тежеше май повече от старото тегло. Реших да опитам да живея сам сред другите, все едно бях сред враговете и резултатът беше адски мръсен. Озлобих се към всеки и всичко, и започнах накрая да се питам, дали пък вината не е в мен, щом толкова хора са се изправили насреща ми. Една нощ бях наряд на портала на поделението, или както му казвахме още КПП-1. Това беше най-приятният пост, защото не трябваше да се върви по калната полоса, а само двадесет метра напред по асфалта на пътя и пак обратно. Можех и да се свия на сушина до сградата на КПП-то, без да съм в сериозно нарушение. След разговора с командира на поделението обаче, мераците ми за кръшкане се бяха изпарили.
Крачех бавно, а мракът бе толкова гъст, че почти не виждах нищо, когато бях с гръб към КПП-то. На връщане бледата крушка на портала, чезнеща от вълните мъгла и дъжд ме привличаше, като загубило ориентация насекомо. На една от обиколките, приближавайки се към поделението, чух зад себе си тих човешки глас:
— Е-е-е-й! Ш-ш-ш-ш!
Стреснат се обърнах. Може би заради вятъра и шумящата гора не бях чул, как зад гърба ми се е приближил брадясал, облечен само по пижама мъж. Стоеше бос на асфалта, а от косата и брадата му се стичаха струйки вода. Залепналата за плътта му пижама очертаваше болезнено слабо тяло. Беше вдигнал едната си ръка към мен, а с другата държеше притиснато към гърдите си голямо кръгло огледало.
— Ш-ш-ш! — продължаваше тихо да съска като змия непознатият и да се приближава съвсем бавно. Усещането, че може да ти настръхне косата от страх, не е книжна измислица. Точно така беше с мен и в момента бях забравил, че на рамото ми виси заредена карабина. Стоях и гледах как расте огледалото идващо срещу мен и как ме поглъща в пустотата си. Пак бях пред тунела и невероятно ясно виждах светлината, идваща от очите на бате Сашо, преплетена с блясъка от очите на непознатия. Чувах веселия му глас, който нещо ме зовеше, но с всяка крачка на брадясалия към мен ставаше все по-неразбираем и пронизителен. Накрая се превърна в писък и се плъзна по острието на бръснача, който държеше в протегнатата си ръка човекът срещу мен. Карабината ми се изплъзна от рамото и изтрака с приклада си на земята. Механично я задържах и това движение може би ме изкара от хипнозата.
Безумно и нечленоразделно извиках и замахнах с оръжието. Онзи се изви много ловко и отбягна удара. Хвърли бръснача срещу мен, хвана огледалото с две ръце и хилейки се високо побягна в мрака със странно кривяща се фигура. Едва сега мозъкът ми отчете реалността на кошмара, преживян наяве. Чувствувах, че краката ми треперят, някакви нажежени игли пронизваха главата ми и се задушавах. Отворих пресъхналата си уста и поех дълбоко дъх. Май бях спрял да дишам.
Когато началник караула ми доведе смяната, първата му работа бе да си извади пистолета.
— Какво има, Илиев? — огледа се дебнешком той и нареди на другия войник да си зареди оръжието. Вкараха ме в стаичката на КПП то и там старшината ми забърса няколко шамара.
— Няма нищо! — постепенно идвах на себе си аз. В това обаче началник караула не бе убеден, защото веднага завъртя телефона в караулното и вдигна целия наряд по тревога. Почти на момента дотърчаха няколко войника, а малко след тях дежурният офицер по поделение. Той изгони всички от стаичката и започна да ми задава всякакви въпроси, след като разбра, че не искам да кажа какво се е случило. Опитваше се да установи дали не съм се побъркал и аз направо му казах, че няма смисъл да продължава.