— Но ти трябва да кажеш какво е станало, момче! Приличаш на дошъл от оня свят, а се правиш, че нищо няма. Все пак се отнася до сигурността на поделението, за което отговарям аз. Моля те, кажи какво се е случило, каквото и да ти струва! Помисли и за другарите си!
Усмихнах се, без да искам. Молбата му, заедно с обосновката и за „другарите“ ми, звучеше едновременно и приятно и нелепо. Дадох си сметка, че е тъпо да мълча, след като не можах да убедя никого, че всичко е наред, а хората се тревожеха.
— Никой няма да ми повярва, другарю лейтенант!
— Ти кажи по-бързо, а другото остави! — припряно ме подкани лейтенантът. Обясних му с няколко изречения, а той веднага ме помъкна да му покажа мястото, където се бе случило всичко. Заведох го и за моя радост той веднага намери бръснача.
Върнахме се и офицерът вдигна цялото поделение по тревога. Патрулът навсякъде се удвои, а други войници тръгнаха по пътя, от където беше дошъл непознатият. Едва на другия ден по обяд го заловиха, след като в издирването се бе включила военната и гражданската милиция. Човекът бил психично болен, избягал преди няколко дни от лудницата и се въртял в нашия район. Бил търсен непрекъснато от деня на бягството си, защото заклал с бръснач двамата си колеги по стая. Излезе, че аз съм изкарал късмет и съм спасил кожата. Дали заради тази история с лудия, или защото вече им омръзна да ме отбягват, отначало няколко от старите, а по-късно и други млади войници се спираха при мен и приказваха тъй, сякаш нищо не ни беше разделяло преди. Върхът обаче беше, когато една събота, след като ни бяха прожектирали някакъв филм, до мен се приближи младши сержант Чуков. Настръхнах като котарак, очаквайки някаква неприятност. Той обаче изкара пакет БТ и ми предложи цигара. Чудех се дали да приема, когато усетих тишината и очакването на войниците наоколо. Протегнах ръка и си взех. Бръкнах в джоба си за запалка, но веднага друг войник отстрани ми драсна клечка кибрит, сякаш бях някаква мадама. Запалих и огледах всички подозрително. Дали пак не си правеха цирк „приятелите“ ми?
— Илиев, ама и ти си един козел, да му… мамата! — тупна ме приятелски по рамото Чуков и се ухили — Е, аз че си изпросих боя, не мога да отрека! Но ти изобщо не ми уважи нашивките бе, редник! Така ли се бие началство? — престорено жално се оплакваше той, а всички наоколо ревяха от смях.
— Чуков, да ти го начукам! — отвърнах аз с облекчение. Вече не ми пукаше, защото бях един от тях.
Погледнах към сина си. Не бърбореше вече, защото беше заспал в ръцете ми. Дишаше леко и спокойно, така, както се спи на познато и сигурно място. Той не се плашеше от тунела, защото беше малък, обичаше света и светът го обичаше безусловно. А аз? Щях ли да продължавам да се боя от две огледала едно срещу друго? Та те си остават само огледала — парчета стъкло, намазани с някаква отражателна боя отзад. Не бяха ли детински страховете ми? И защо един въображаем тунел може да бъде по-страшен от този, в който вървяхме от първия до последния си ден? В кой тунел всъщност, се бях докоснал до смъртта — в измисления, или в този, който за по-просто наричаме ЖИВОТ? А сигурно ли е толкова страшна СМЪРТТА, или е по-страшен страхът от неизвестното, което стои зад нея? Каква е гаранцията, че след като умрем, духовете ни няма да си отдъхнат от наказанието ЖИВОТ? Въпросите се редяха един след друг и понякога си противоречаха с чувствата ми, но сега беше моментът да им търся отговори.
Малкия се размърда и отвори очи. Бяха още замъглени от съня, но ме позна и протегна ръчичка към лицето ми. Погали ме по небръснатата буза и чисто по детски заяви:
— Тате, обичам те! Нали ще си поиграем двамата?
Целунах го по рошавата глава и се съгласих. Той беше по-мъдър от мен. Всички деца са по-мъдри и по-истински от родителите си. Животът не беше нещо, за което е необходимо да се умува много. Той трябваше просто да се живее, понякога дори на игра, но заради самия него, а не заради тая или оная измишльотина, влязла случайно в главите ни!
Та, тук свърши моят тунел! Синът ми ме хвана за ръката и отидохме при стенното огледало да гледаме как едното огледало отразява другото. Беше забавно, като всяка детска игра. А аз не се страхувах, защото ме държеше една мъничка мъжка ръка!