Ло Джинт долепи ухо. Пълна тишина.
Спогледаха се.
Никой не даде никакъв знак, а и не беше нужно.
Коленичили, забиха ножове около кръга. Кръстосвачът помръдна и те за пореден път се простряха по очи. Досами тях се бе надигнала нова подутина. Топката бързо се оформи и се търкулна надолу. Случайно заселил се наблизо иглотрън я погълна още преди тя да докосне земята. Хората продължиха работата си.
След известно време капакът помръдна. С общи усилия летящите го повдигнаха и отместиха. Пред очите им се откри вход към тъмен и влажен тунел.
— Тръгвам пръв — рече Бенд Апа Бонди.
Той се спусна в мрака, последван от останалите. След като и последният от дванадесетте влезе, издърпаха обратно капака на мястото му. И в същия миг доловиха лек шум, подобен на бълбукане, което означаваше, че прорезът започва да заздравява.
Поседяха свити в тъмнината, вслушвайки се в едва доловимото туптене на стените наоколо. С извадени ножове и прибрани криле хората изчакваха да се успокоят.
Намираха се на вража територия. Случайно и без дори да подозират, кръстосвачите се оказаха техни съюзници, макар да поглъщаха винаги с охота човешки същества, както и всичко останало. Тази дупка бе дело на жълто-черния разрушител, тигровата оса: едно от последните насекоми, издръжливата и изобретателна тигрова оса, която инстинктивно бе превърнала най-труднопобедимото от всички създания в своя плячка.
Женската тигрова оса кацва върху кръстосвача и пробива тунел в тялото му. Щом прецени, че е достатъчно дълбок, изкопава подобие на малка пещера в живия великан, като парализира и малкото му сетива с жилото на своята опашка. Отровата е толкова силна, че раната никога не заздравява. Снася там яйцата си и когато ларвите се излюпят, около тях има изобилие от прясна храна.
Не мина много и Бенд Апа Бонди даде знак за тръгване. Един след друг хората опипом поеха напред. Съвсем слаба светлина, процеждаща се незнайно откъде, осветяваше пътя. Дробовете им едва поемаха тежкия зелен въздух. Движеха се бавно, много бавно и внимателно в тесния проход — някъде отпред долиташе приглушен шум.
Изведнъж гръмна оглушителен тропот.
— Внимавайте! — извика Бенд Апа Бонди.
Нещо изскочи от мрака и ги връхлетя.
Правейки неочакван завой, тунелът ги бе отвел право в „люпилнята“. Яйцата на тигровите оси се бяха разпукали. Безброй ларви с широки близо метър уста се спуснаха върху пътниците, като хапеха стръвно, колкото изплашени, толкова и разгневени.
Бенд Апа Бонди сряза първата с меча си, но следващата вече налиташе в лицето му. Той се олюля и падна в тъмнината, а спътниците му, без да разбират какво става, се спънаха в него и се строполиха отгоре му. Бързо се ориентираха и размахаха мечове. Освен главите телата на ларвите бяха нежни и уязвими.
Изтощени, единадесет човешки същества пролазиха назад от тунела, за да изчакат кашата да се изтече, след което да изчакат и останалото.
Кръстосвачът се размърда в леговището си. Странни тръпки пробегнаха по цялото му тяло. Трябваше да започне. Онези неща, чието начало бе сложено много по-отдавна. Издуха кислорода и се надигна.
В началото съвсем бавно и полека Кръстосвачът поклати една от нишките и започна да се набира по нея, към слоевете с по-разреден въздух. Преди винаги бе спирал тук. Този път сякаш не изпита нужда да го направи. Въздухът бе без значение, най-важното бе топлината, която изгаряше, изпепеляваше и проникваше до най-малките му фибри, която пронизваше и подтикваше към действия с всеки изминат метър нагоре…
От една от гигантските му жлези се спусна нова нишка. Набирайки скорост и отправяйки се в посоката, предначертана от векове, той поклати тежкото си тяло и напусна бавно мястото, където царстваха летящите мухи. Пред него някъде в далечината се мяркаше светъл полукръг — бял, син и зелен. Това бе неговата посока. Нататък трябваше да полети.
Това бе самотно място за млад кръстосвач като него. Кошмарно и в същото време прекрасно място, пълно с блясък и тъмнина, пълно с празнота… Освен когато някъде дълбоко в теб малка групичка хора проправи път, за да се възползва от теб. Пренасяш ги в един свят, без дори сам да подозираш това, в един свят, който някога, много, много отдавна, е принадлежал на техния род.
Глава седма
Тишина властвуваше над гората.
Тя тегнеше също както зелената маса, покрила цялата огрята от слънчева светлина част на планетата. Наслагвана милиони и милиони години, тишината се бе сгъстявала заедно с увеличаване енергията на Слънцето през първите етапи на неговия заник. Ала тишината не означаваше липса на живот. Той бе навсякъде, и то в буен разцвет. Слънчевата радиация, довела до изчезването на целия животински свят, бе променила облика на планетата. Навсякъде в хиляди форми и разновидности се ширеха растенията. А те нямаха глас.