Децата започнаха бързо да се катерят по най-близкия клон — всички, с изключение на Грен. Той не беше бунтар по природа, но знаеше, че съществува и по-лек начин да се достигне до Върховете. От Лили-йо и Харис се бе научил как да свирка на дъмблърите с присвити уста.
— Хайде, Грен! — извика Поус през рамо.
Грен поклати глава. Поус сви рамене и последва останалите.
Отзовал се на повикването на момчето, скоро с леко кръжене се появи един дъмблър. Снижи се и остави момчето да го възседне. Гребенът му се въртеше, по върховете на летателния му чадър висяха странните по форма семена.
Грен се улови здраво и подсвирна следващата команда. Птицата се поклати леко и понесе своя товар нагоре към Върховете, където пристигна малко след запъхтените членове на групата.
— Не биваше да го правиш — сърдито го посрещна Тоя. — Изложи се на опасност.
— Както виждаш, нищо не ме изяде — отвърна момчето, но почувствува, че не е право.
Изкачването между клоните е изморително, но далеч по-безопасно. Когато летиш, си оголен от всички страни и всеки враг може да те повали в зелената бездна — съвсем излишен риск. И все пак той бе здрав и читав. Те скоро ще разберат колко умен е той.
Цилиндричният белезникав език на смукалницата все така леко пулсираше наблизо. Самата птица бе кацнала няколко клона по-горе и огромните й очи шареха неспокойно. Тя нямаше глава. Между двете сковани криле се намираше подобното на торба тяло, посипано с очи — покрити с роговица подутини и пъпки за размножаване, сред които от шкембето навън се бе проточил езикът. Тоя разпредели местата на своите войни, така че да нападнат гигантското създание едновременно от различни страни.
— Убивайте! — извика Тоя. — Хайде, скачайте! Бързо, деца!
Децата се хвърлиха върху отпусналото се между клоните туловище. Те развълнувано крещяха, което основателно би предизвикало гнева на Лили-йо.
Тялото на смукалницата започна да се надига и спуска, крилете пляскаха в странна пародия на растителен страх. Осемте малки воини тъпчеха пернатата зеленина, надявайки се да засегнат слабо развитата нервна система. Но сред листата и клоните дебнеха и други опасности. Събудена от шумотевицата, от скривалището си изпълзя тигрова оса и неочаквано се озова срещу Поус.
Стъписано от внезапната среща с един от най-страшните врагове на хората, мъжкото дете изпищя и падна по гръб. В този късен час от следобеда на Земята твърде малко семейства от рода на ципокрилите и двукрилите бяха оцелели в мутантна форма: най-ужасното същество сред тях бе тигровата оса.
Веги се спусна да помогне на своя приятел. Твърде късно! Поус се опита, както беше паднал възнак, да се измъкне: тигровата оса бе над него. Кръглите плочки на гърба й се надигнаха и в същия миг жилото излетя от тялото й и се заби в беззащитния корем на момчето. Мухата го сграбчи и с бърз мах на крилете отнесе парализираната си жертва. Веги я замери с тоягата си, но не я улучи.
Нямаха никакво време да оплачат нещастника. Най-сетне разновидностите на болка стигнаха до сетивата на смукалницата и тя се опита да излети. С изострената си чувствителност единствено Тоя усети, че много скоро птицата ще се помъчи да се освободи.
Свит под корема на странното създание, Грен чу виковете на Поус и разбра, че става нещо. Когато се измъкна, зърна косматото тяло да се вдига и чу ударите на крилете му. Счупени клопки и листа се посипаха над момчето. Кракът, за който се бе заловил Грен, потрепна.
Момчето се изплаши не на шега. Птицата щеше да направи опит да избяга, значи трябваше да я убият час по-скоро. Грен нямаше достатъчно опит и заби както можа ножа си в езика, който сега в стремежа си да се изскубне се блъскаше в стъблото.
Момчето удряше отново и отново, докато най-сетне в тъканта на тръбата зейна дупка. Всмуканите пръст и кал, предназначени за храна на птицата, бликнаха навън. От конвулсиите на смукалницата раната се разширяваше.
Въпреки страха си Грен успя да съобрази какво ще стане скоро. Хвърли се напред и се вкопчи в една от подутините на гърба. В джунглата няма нищо по-лошо от това да останеш сам и може да бродиш почти половината си живот, без да срещнеш себеподобни.
Смукалницата правеше отчаяни усилия да се освободи. Така раната от ножа на Грен ставаше още по-голяма, докато най-сетне езикът напълно се откъсна.
Обзет от ужас, залавяйки се за израстъци и нишки, Грен пролази на гърба на странното създание, където още седем изплашени деца се бяха свили от ужас. Без да продума, той се присъедини към тях.
С леко полюшване птицата се издигна нагоре. Там на небосклона грееше ослепителното слънце, което бавно клонеше към деня, когато щеше да се превърне в нова и да изгори заедно със своите планети. А под крилете на смукалницата, която кръжеше подобно на семената на смокинята, на които самата тя толкова много приличаше, се полюшваше безкрайната растителност — тя се надигаше, надигаше се безмилостно като завиращо мляко, за да поздрави източника си на живот.