Тоя викаше нещо на децата от групата.
— Сечете я! — чуха те по едно време. — Сечете бързо! На парченца! Трябва да я убием, иначе никога няма да можем да се върнем в джунглата — насърчаваше ги тя и размахваше меча си.
Слънцето огряваше зелената й кожа и момичето наистина изглеждаше красиво. Грен започна да сече. Веги и Мей се бяха заели да пробиват дупка в твърдата обвивка на гърба и изхвърляха надолу всяко откъртено парче. Хищни уста ги поемаха, преди още да са стигнали листата на дърветата.
Смукалницата летя необезпокоявана доста дълго. Човешките същества на гърба й се измориха преди нея. Но дори тя имаше своя граница на издръжливост. От множеството нанесени рани изтичаха течностите й и крилете й постепенно отмаляваха. Птицата започна да губи височина.
— Тоя! Тоя! Виж, живи сенки! — развика се Дриф, посочила с пръст блестящите ивици, към които се носеха.
Никое от децата не беше виждало море; само интуицията и дълбоко скритото познание им подсказаха, че на това място ги дебнат много опасности.
Показа се тесен стръмен бряг — именно тук, където се срещаха обитателите на водния и земния свят, се водеха най-страшните битки за оцеляване.
Залавяйки се за израстъците на Смукалницата, Грен се придвижи бавно до легналите Тоя и Пойли. Момчето си даваше сметка, че има сериозна вина за изпитанието, на което бяха подложени всички, и много искаше да помогне.
— Може да повикаме дъмблърите и така да се спасим — обади се той. — Ще ни отведат у дома.
— Чудесна идея, Грен — подкрепи го Пойли, а Тоя го изгледа безизразно.
— Опитай се да ги повикаш — рече лаконично тя.
Той се подчини и изкриви устни, за да изсвири. Въздушната струя, която свистеше край тях, отнесе звука. Летяха твърде високо, за да могат чувствителните към звуковите вълни семена да уловят командата. Разочарован, Грен млъкна и обърна гръб на останалите, преструвайки се, че оглежда обстановката.
— Мислиш ли, че нямаше да го направя, ако наистина си струваше? — попита Тоя приятелката си.
„Ама че глупачка!“ помисли си Грен.
Сега Смукалницата губеше по-бавно височина. Попаднала бе в топъл въздушен поток, който я бе подел. След безуспешните си и твърде немощни вече опити да се върне към сушата, тя се носеше успоредно на брега, така че децата имаха възможност да видят какво ги очаква там долу.
Под тях се водеше организирано разрушение. Хилядолетна битка без предводители. Все пак едната страна имаше своя генерал — сушата бе заета от едно-единствено дърво — разраснало се неимоверно, то простираше клони и листа от бряг до бряг. Изтласкало бе съседите си, а враговете бе погълнало. Владееше целия континент до самия Предел, който разделяше Деня от Нощта; в известен смисъл то бе победило и времето, тъй като никой не можеше да предвиди колко дълъг щеше да бъде животът на безбройните му стволове и клони; не бе успяло да се пребори единствено с морето. Бе спряло на границата с морската вода.
Точно там, далеч от скалите, пясъка и блатата на брега, се бяха закрепили екземпляри от победените от смокинята видове. Брегът бе техният негостоприемен дом. Изкривени, поизсъхнали, те растяха упорито. Притиснати от двете страни от врагове, те се бяха озовали в същинска Ничия земя.
Откъм сушата ги притискаше мълчаливото дърво. От водата ги заплашваха отровни водорасли и непрестанно нападащи ги врагове.
И високо над тях, безразлично към съдбата и на едните, и на другите, грееше безмилостно слънцето.
Изнемощяла, смукалницата се спускаше вече стремително и децата, вкопчени в гърба й, ясно чуваха шума на водораслите. Те инстинктивно се скупчиха, безпомощни да се намесят или да променят нещо.
Леко наклонена, ранената птица се носеше бързо надолу. Опитваше се да кръжи над морската вода, от която се подаваха безброй обитатели. С огромно усилие смукалницата се насочи към тесен скалист полуостров.
— Гледайте! Долу има някаква крепост! — извика Тоя.
Птицата загуби равновесие и високата, тясна сивкава странна сграда изведнъж силно се наклони пред очите на децата. Сякаш всеки миг щяха да се ударят в стените. Очевидно умиращото създание бе съзряло празно място някъде в основата на крепостта и правеше усилие да се добере до него.
За съжаление крилете на птицата, проскърцващи подобно стари платна на ветроход, не се подчиняваха. Едрото тяло залитна към Ничията земя.