— Много добри бяхте с мен — рече Грен, докато изпълзяваше навън. Внимаваше да не се приближава до кафявия израстък на главата на своя спътник.
Термитът веднага се прибра в дупката, без да го удостои с повече внимание.
Грен не се нуждаеше от обяснения, за да разбере, че е попаднал на Ничията земя.
Доловил бе вече мириса на развълнуваното море. До слуха му, макар и приглушена, стигаше глъчката от битката между водораслите и сухоземните растения. Едва ли не с кожата си момчето усещаше, че го заобикаля някакво напрежение, напълно непознато за безопасните средни територи на джунглата, където се раждаха човешките същества. Над него през месестите листа се процеждаха слънчевите лъчи.
Пръстта под краката му бе нещо средно между пясък и глина и тук-там се подаваха скали. Почвата не беше плодородна, това личеше и от растенията, пуснали корени в нея — изкривени, очевидно недоразвити, с едва наболи листа. Много бяха преплели стъбла, сякаш за да се подкрепят, а несъбралите се заедно лежаха в калта, изкорубени и болни. Някои с течение на годините бяха развили такива необикновени средства за защита, че изобщо не приличаха на дървета.
Грен прецени, че е най-добре да пропълзи до сушата на полуострова и да се опита да се присъедини към Тоя и останалите. Стигнеше ли до морския бряг, нямаше да е трудно да открие полуострова.
Лесно се ориентира в каква посока е морето и между листата и клоните видя ивицата Ничия земя. Тя се открояваше ярко сред всичко останало.
Момчето напредваше бавно. Сепваше се при всеки звук. По едно време се просна възнак, подплашен от приближаващия се рояк остри отровни ъгли, който налетя отгоре му. Вдигна предпазливо очи и видя над себе си кактус, който отърсваше ствола си, за да пренареди иглите си и да ги приготви за отбрана; при всяка среща с непознати растения стомахът му се свиваше болезнено.
Малко по-нататък видя нещо още по-необичайно.
Прекрачи един ствол във форма на примка. В същия миг примката се сви. Грен успя да се измъкне, но силно ожули краката си. Докато лежеше изтощен и задъхан от уплаха, мина едно влечуго, което едва не се отри в него.
Дълго и покрито със защитни плочки, то имаше кръвожадна усмивка, разкриваща два реда остри зъби. Някога (когато хората имали имена за всичко) го наричали алигатор. То хвърли бегъл поглед към Грен и се мушна под едно стъбло.
Преди милион години почти всички животни, населяващи Земята, изчезнали. Дори самата тежест на зелените растения, чието развитие било благоприятствувано от силната слънчева радиация, била в състояние да ги премаже. И въпреки всичко, когато и последните дървета били изтикали от смокинята към блатата и бреговете на океана, няколко животински вида успели да се спасят заедно с тях. Заселили се именно на тази Ничия земя.
Грен се надигна и продължи, но този път внимаваше повече.
Шумът от схватката на брега бе отзвучал и наоколо цареше тишина. Всичко бе стихнало, сякаш в очакване на нещо, или нечие проклятие тегнеше над света.
Момчето се движеше по нисък склон, който се спускаше към водата. Ситни камъчета хрущяха под краката му.
Дърветата, които доскоро растяха нарядко, сега се бяха сгъстили и вероятно оказваха по-добра съпротива срещу нападенията от морето.
Грен спря. Тревогата му постепенно се засилваше. Как му се искаше сега да е с останалите! Убеден бе, че не той, а те бяха проявили упорство, като не приеха предложението му да останат върху крепостта.
Огледа се и предпазливо изсвири. Никакъв отговор. В настъпилата тишина му се струваше, че създанията, макар и лишени от слух, се стараеха да чуят нещо.
Паника стисна Грен за гърлото.
— Тоя! — извика Грен. — Веги! Пойли! Къде сте?
Внезапно над него се спусна някаква решетка и го повали на земята.
Когато Тоя и шестимата и спътници стигнаха брега, те се простряха ничком и все още изплашени до смърт, заровиха лица във високата трева. Телата им бяха покрити с пяна от битката, край която бяха минали.
Бързо се съвзеха и започнаха да обсъждат отсъствието на Грен. Той бе мъжко дете и загубата му бе тежка. Не беше разумно да се връщат и да го търсят, но поне можеха да го почакат. Трябваше само да намерят подходящо прикритие.
— Излишно е да стоим тук — обади се Веги. — Нямаше никаква причина Грен да изостане. Най-добре да забравим за него.
— Той ни е нужен за периода на размножаване — спокойно възрази Тоя.
— Аз нали съм тук? — прекъсна я Веги. — Имам онова, което е необходимо, и то достатъчно голямо. Ще се чифтосам с всички жени още преди да узреят фурмите. По-зрял съм и от фурмите.