Обикновено торбестият бряст успяваше да прилъже главно растения. Но седемте човешки същества също бяха добре дошли. Притиснати в хлъзгавия, лепкав затвор, те отчаяно се опитваха да пробият дънера с ножовете си. Безуспешно. Течността все по-обилно се изливаше над главите им.
— Безполезно е — задъха се Тоя. — Нека си отдъхнем и да се помъчим да измислим нещо.
Децата се скупчиха уплашени и смълчани в непрогледния мрак.
Грен се стараеше да подреди мислите си. Мъчеше се да не забелязва стичащата се отвсякъде лепкава течност.
Спомни си как изглеждаше дънерът отвън. Бяха се изкачили по малко възвишение, заобиколиха подозрително гола купчина пясък и откриха торбестия бряст в тревата на върха. Отвън им се бе видял съвсем гладък…
— Ха! — възкликна той.
— Какво има? — попита Веги. — Какво стана? — Сърдит бе на всички. Нима той не беше мъж, когото всички бяха длъжни да пазят и защитават.
— Сега трябва да се наредим с лице към ей тази стена. Така ще накараме дънера да се претърколи надолу.
— С какво ще ни помогне това? — изсумтя Веги в мрака.
— Прави каквото ти казват, дребосък такъв — яростно изсъска Тоя.
Всички се подчиниха на дадения знак. И Тоя, както и Веги, не можеше да разбере какво имаше предвид Грен, но трябваше да пази авторитета си.
— Бутайте с всички сили, бързо!
Те опипом застанаха в редица и действително се увериха, че посоката е правилна.
— Готови ли сте? — попита Тоя. — Бутай! Още бутай!
Пръстите им потъваха в лепкавата смес, но децата упорито натискаха.
Торбестият бряст се помести. Децата извикаха възторжено в един глас, усетили, че дънерът се претърколи веднъж и после отново и отново.
Много скоро разбраха, че няма смисъл да бутат повече. Както се беше надявал Грен, дънерът се движеше от инерцията на собствената си тежест надолу по склона. Децата се въртяха през глава.
— Бъдете готови при първа възможност да помогнете. При първа възможност! В подножието на склона дънерът най-вероятно ще се разцепи.
Щом стигна до пясъка, дънерът забави ход, а когато и склонът стана полегат, спря напълно. Листната част от торбестия бряст ги следваше отблизо и когато дървото замря, тя скочи отгоре му и се приготви да пъхне смукалата си вътре. Беше закъсняла.
Нещо се размърда под пясъчната повърхност.
Белезникав, подобен на корен израстък се подаде, а след него — втори, трети и много скоро дънерът се оказа плътно обгърнат през средата. Докато листното образувание се измъкваше, дирейки спасение, дебнещата върба убиец се появи встрани. Все още затворени в тесния дънер, децата чуха как той пропуква под нечий натиск.
— Пригответе се за бягство — прошепна Грен.
На пръсти се брояха създанията, които можеха да издържат „прегръдката“ на върбата убиец. Жертвата й бе напълно беззащитна. Всичко, попаднало в прегръдката на пипалата, пукаше като счупени ребра. Притиснат по този начин от няколко страни, дънерът се разпука подобно черупка.
Щом лъчите на слънцето проникнаха до телата им, децата скочиха и побягнаха накъдето им видят очите.
Единствено Дриф не успя да се измъкне. Единият й крак остана заклещен, момичето крещеше, обзето от паника, и отчаяно се дърпаше. Озовали се вече сред високата трева, останалите изведнъж спряха и се обърнаха назад.
Тоя и Пойли се спогледаха и се спуснаха обратно.
— Върнете се, глупачки! — викаше след тях Грен. — Ще улови и вас!
Момичетата не му обърнаха внимание и смело нагазиха в пясъчната ивица.
— Спрете! — все така изплашен викна Грен, но въпреки това и той се спусна подире им.
На около три метра от тях бе стволът на високата върба убиец. Сред клоните й проблясваха тъмнозелените гънки на плесента, която бяха видели преди. Страшно бе дори за гледане. Грен недоумяваше как се осмеляваха останалите да стоят още тук. Той се хвърли към Тоя, започна да я блъска, като не спираше да вика, че трябва да спаси душата си.
Момичето се преструваше, че не го чува. Само на десетина сантиметра от белезникавите корени, двете с Пойли се мъчеха да освободят Дриф. Кракът й се беше заклещил в една цепнатина. Най-сетне нещо сред отломките се размести и те успяха да измъкнат момичето. Подкрепяйки я от две страни, Пойли и Тоя се затичаха обратно към високата трева, където ги чакаха останалите.
В продължение на няколко минути децата едва поемаха въздух от умора и напрежение. Телата им бяха целите покрити с лепкавата течност и с прахоляк, така че трудно се различаваха едно от друго.
Тоя първа се отпусна на земята.
— Грен, отстранявам те от групата — рече тя с едва сдържан гняв. — От този момент нататък си прогонен!