— Но, Грен… Плесента! — извика Пойли ужасена и отстъпи назад. — Ти целият си покрит с нея.
Момчето се изкатери на брега и я улови за ръка.
— Няма нищо, Пойли, не се безпокой. Плесента се нарича „гъба“. Няма да ми причини нищо лошо. Може само да ни помогне.
Пойли замълча. Тя добре знаеше, че и в джунглата, както и в Ничията земя важи правилото — грижи се само за себе си и за нищо друго.
Затова предполагаше, че плесента по-скоро иска да се храни от другите, за да се размножи по-бързо и в крайна сметка да унищожи гостоприемния си домакин.
— Плесента е наш враг, Грен — рече тя. — Нима може да е нещо друго?
Момчето се отпусна на колене и я придърпа до себе си, шепнейки успокоителни слова.
Помилва рошавата й глава.
— Гъбата може да ни научи на много неща. Така че ще правим много повече неща, отколкото сега. Ние сме твърде безпомощни. Какво лошо има в това да умеем да се справяме по-добре?
— Нима гъбата е способна да ни направи по-умели?
— Тя не бива да умре — прошепна гъбата на Грен. — Две глави са за предпочитане пред една. Очите ви ще се отворят. Ще бъдете равни на боговете.
Грен повтори на Пойли дума по дума онова, което чу от гъбата.
— Ти сигурно знаеш по-добре — колебливо промълви момичето. — Ти винаги си бил по-умен.
— И ти можеш да станеш умна — прошепна Грен.
Пойли неохотно се отпусна в прегръдките му. Къс от плесента се откъсна от врата на момчето и се залепи на челото й. Тя се раздвижи неспокойно, сякаш искаше да протестира, но бързо затвори очи. Когато отново ги отвори, те бяха съвсем бистри.
Същинска Ева, тя привлече Грен в прегръдките си. Любиха се под топлите лъчи на слънцето и не забелязаха кога паднаха от коланите им дървените фигурки на техните души.
Най-сетне се изправиха и се спогледаха усмихнати.
— Душите ни са паднали — рече Грен.
— Няма значение — махна момичето небрежно с ръка. — Само ни пречат. Вече не са ни нужни.
Двамата се целунаха, изтегнаха се и се замислиха за всичко онова, с което обвилата главите им плесен ги занимаваше.
— Няма защо да се тревожиш за Тоя и останалите — рече Пойли. — Оставили са ни път към гората. Погледни!
Тя го заведе зад ствола на едно дърво. Оттам се виждаше как навсякъде, откъдето бе минала огнената пътека към вътрешността, се носеше прозрачна димна стена. Уловили се за ръце, те се отправиха нататък и скоро напуснаха Ничията земя, техния опасен рай.
ЧАСТ ВТОРА
Глава единадесета
Дребни, безмълвни създания, лишени от разум, се стрелкаха в тунела и както бързо се появяваха, така внезапно изчезваха в листака.
Две плодови кутийки упорито напредваха нагоре по тунела. Изпод тях два чифта очи следяха дребосъците и също като тях внимаваха да не се появи отнякъде някой хищник.
Тунелът бе разположен вертикално, трудно беше да се определи точно къде бе началото и къде — краят му. Тук-там го препречваха клони, но те не пречеха на пътниците. Повърхността му бе доста грапава и служеше за опора на пръстите и краката, които се подаваха от плодовите кутийки. Всъщност тунелът предсталяваше вътрешността на едно от многобройните кухи стебла на смокиновото дърво.
Двете плодови кутийки се придвижваха предпазливо към по-ниските слоеве на дървото и многократно пречупената слънчева светлина, която от време на време се процеждаше между листата наоколо, създаваше впечатление, че в тунела се е спуснала зеленикава мъгла, а дъното му тъне в непрогледен мрак.
Най-сетне, след кратко колебание, водещата плодова кутийка спря, сякаш не можеше да реши дали да поеме по един от хоризонталните клони. Втората направи същото. Двете поседнаха на клона, подпирайки се една-друга, обърнали гръб на тунела, от който току-що бяха излезли.
— Страхувам се да продължавам надолу към Приземието — обади се Пойли от своята плодова кутийка.
— Ще следваме посоката, която ни указва гъбата — започна да обяснява търпеливо Грен, което често правеше напоследък. — Тя е много по-мъдра от нас. Тъкмо сега, кога то сме по следите на друго племе, ще бъде глупаво да не я послушаме. Как бихме могли да оцелеем в гората съвсем сами?
Грен знаеше, че в същия момент гъбата, обгърнала главата на момичето, шепне подобни слова. Откакто преди няколко преспивания Пойли и Грен напуснаха Ничията земя, момичето бе доста неспокойно. Очевидно раздялата с групата се оказа по-голямо изпитание за нея, отколкото бе предполагала.
— Трябваше по-енергично да потърсим Тоя и останалите — рече Пойли. — Ако бяхме изчакали да стихне огънят, може би щяхме да ги открием.