— Ти настоя да се махнем оттам, защото се страхуваше да не се опариш — напомни й Грен. — Освен това Тоя никога няма да се съгласи да ни приеме обратно. Тя няма нито милост, нито съчувствие дори към теб, най-близката й приятелка.
В отговор Пойли само изсумтя и двамата потънаха в мълчание.
— Налага ли се да продължим? — не издържа дълго момичето и улови Грен за ръката.
И двамата се приготвиха да чуят гласа, който неизбежно щеше да им се обади.
— Трябва да продължите. Настоявам да го сторите, защото съм по-силна от вас — този глас те познаваха вече добре. Не се отронваше от устни, нито можеха да го чуят уши. Глас, който се раждаше в главите им и често се появяваше съвсем внезапно. Звучеше като случайно отронен звук на захвърлена лира.
— Досега ви опазих здрави и невредими — продължи гъбата. — И в бъдеще ще се грижа за вас. Аз ви посъветвах да използвате плодовите кутийки за прикритие и вие изминахте този дълъг път в пълна безопасност. Продължете и ще видите колко много ще спечелите накрая.
— Искаме малко да си починем — обади се Грен.
— Отдъхнете си и после ще продължим. Открихме следи от друго племе — точно сега не е време да унивате. Трябва да намерите групата.
Подчинявайки се на гласа, двете човешки същества легнаха да си починат. Неудобните „ризници“, които бяха надянали, с грубо пробитите дупки за краката и ръцете им пречеха да се настанят. Сгушиха се с главата надолу и вдигнати нагоре крака, сякаш бяха смазани от огромния пласт листа.
Като далечен, неясен фон в съзнанието им жужаха мислите на гъбата. Обитателите на този свят, в който господствуваха растенията, се бяха развили на размери, но си оставаха лишени от нервна система; плесените на гъбите пък бяха развили висока форма на интелигентност — буден, макар и ограничен разум, характерен за джунглата. За да се наложи в по-широк мащаб, гъбата, като истински паразит, прилепваше към други създания и така интелигентността й се съчетаваше с тяхната подвижност. Екземплярът, приютил се при Пойли и Грен, бе изумен от откритието, което направи, изследвайки нервната им система — информация, скрита дори за нейните притежатели, съхранила неясни спомени за расово разделение, което не беше срещал у никое друго творение на растителния свят.
Гъбата така и не бе стигнала до мъдростта, че сред слепите и едноокият е цар, но самата тя се намираше в сходно положение, формите на живот в този огромен парник, в който се бе превърнал светът в заника на своето съществуване, прекарваха дните си в битки или в бягство, в преследване или покой, после умираха и се превръщаха в тор, необходим за развитието на следващите поколения. За тях нямаше нито минало, нито бъдеще, напомняха на двуизмерните шарки на гоблен. Гъбата, намесила се в живота на двете човешки същества, бе нещо съвсем различно. Пред нея имаше бъдеще.
Тя бе първото създание, което от милиони години насам успяваше да надникне в дълбините на времето. Изникнаха смайващи перспективи, които за известно време заглушиха почти напълно хриптящия й глас.
— Но как ще успее гъбата да ни предпази от ужасите на Приземието — попита след известно време Пойли. — Какво може да направи срещу един съсухрек или цветето лигави устни?
— Гъбата знае разни неща — отвърна Грен. — Тя ни каза да се скрием в плодовите кутийки, за да се опазим от враговете си. И те ни запазиха. А когато открием и другото племе, ще бъдем в още по-голяма безопасност.
— Тази кутия протри крака ми — обади се Пойли с онази типично женска непоследователност, която времето очевидно не бе успяло да заличи.
След малко тя усети как нейният спътник докосва с ръка бедрото й и разтрива нежно натъртеното място. Ала очите й не спираха да шарят наоколо, от страх да не ги изненада неочакван враг.
Някакво летящо пъстро и дребно създание кацна на клончето над тях. Появи се мигом кичеста треперушка, която заля с неприятния си сок птицата. Противодействуващите си течности на двете създания закипяха. Птицата бе отнесена и на клона остана само малко зелено петно.
— Грен, тук има треперушка! Трябва да бягаме, преди да ни е опръскала — рече Пойли.
Гъбата също бе забелязала битката — в интерес на истината, изпитала бе искрено задоволство, тъй като птиците винаги са били големи любители на вкусните гъби.
— Ако сте готови, наистина е по-добре да тръгваме — обади се тя. За нея нямаше значение каква бе причината за раздвижването на домакините. Като истински паразит тя не се нуждаеше от почивка.
Въпреки заплахата от треперушката двамата не изпитваха голямо желание да напуснат удобното си прикритие и се наложи гъбата да ги подкани отново. Стараеше се да не бъде груба, за да не предизика съпротивата им. Потребно й бе тяхното сътрудничество. Гъбата нямаше ясна представа какво ще се получи в крайна сметка, но предусещаше, че ще бъде внушително. Вече виждаше как се размножава и разпространява, как покрива цялата Земя и колониите й завладяват хълмове и долини.