Близо до Върховете ги дебнеха опасности, каквито рядко се срещат в по-сигурните средни височини на растителния свят.
— Хайде да тръгваме — подкани спътничката си Лили-йо, след като си починаха. — Остана още малко.
Неочаквано раздвижване в листака накара жените да се притаят. Вдигнаха очи и се снишиха, за да станат още по-незабележими. Над главите им зелената маса се раздвижи заплашително.
Обхванат от неудържима лакомия при вида на термитите, плъзоскок се блъсна в грубата кора на клона. Корените и стъблата на това странно създание служеха едновременно и като езици, и като камшици. С бързо движение лепкавите му езици опипаха клона и се насочиха към термитите.
Насекомите трудно можеха да се защитят от противните гъвкави израстъци. Термитите бързо се разпръснаха, без да спират своя ход нагоре, очевидно всеки от тях се надяваше, че той няма да бъде сред жертвите.
За хората плъзоскокът не представляваше такава опасност. Те лесно успяваха да го отблъснат и да го запратят надолу към хищните обитатели на по-ниските слоеве.
— По-добре да минем на друг ствол — рече Лили-йо.
Двете жени пъргаво изтичаха по облата повърхност, като прескочиха ловко ярък паразитен цвят, около който бръмчаха дървесни пчели. Той бе един от първите предвестници на света на цветовете, който бе пред тях.
В безобидна цепнатина в кората обаче ги очакваше далеч по-сериозна опасност. От сянката срещу тях излетя с жужене тигрова оса. С почти човешки ръст, тя бе зло и жестоко същество, което притежаваше не само разум, но и оръжие. Сега нападаше от раздразнение — с немигащи огромни очи, потракващи челюсти, с пърхащи криле. Главата й бе странна смесица от козина и предпазни плочки, а зад сравнително тънкия й кръст едрото тяло бе покрито с подвижни жълти и черни защитни пластини. На върха на опашката се полюшваше смъртоносно жило.
Тигровата оса префуча между двете жени, очевидно опитвайки се да ги повали с криле. Те мигом се проснаха върху клона. Разгневено от неуспеха, гигантското насекомо се блъсна в дървото, като завиваше, и отново нападна. Златисто-кафявото жило бързо се прибираше и показваше.
— Остави я на мен — обади се Флор, чието бебе бе отнесено от тигрова оса.
Този път насекомото се спусна ниско и с по-голяма скорост. Приклекнала, Флор сграбчи чорлавата му козина и с все сила го блъсна, така че то загуби равновесие. Жената бързо извади меча си. Замахна и го стовари върху хитиновото покритие на тънкия кръст.
Тигровата оса полетя надолу, разсечена на две. Жените побегнаха напред.
За щастие бяха стъпили на едно от основните разклонения, дебело и яко по цялото си протежение. Десетина крачки по-нататък то преминаваше в друго стъбло. Дървото, най-възрастният организъм, оцелял в този малък свят, имаше десетки хиляди стволове. Преди два милиарда години, приспособявайки се към климата, почвата и редица условия, съществували много и различни видове дървета. С повишаването на температурата те започнали буйно да растат и да се борят за пространство. На този континент смокинята, с яки корени, добре нагодила се към високите температури, постепенно взела надмощие над останалите дървета. С течение на времето този растителен вид претърпял еволюция и привикнал с условията. Постепенно всяко смокиново дърво се разпростирало все повече и повече — все по-нагоре и във все по-голямо пространство, често пъти дори удвоявало клоните за по-голяма сигурност. С увеличаване на съперниците броят на стъблата и на клоните, които пускали корени, се умножавал, докато най-накрая те образували плътна стена, през която трудно можело да проникне друго дърво.
На континента, обитаван сега от хората, растеше едно-единствено смокиново дърво. Станало бе Кралят на гората, а скоро след това — и самата гора. То завладяло пустините, планините и блатата. Изпълнило континента с преплетените си „стени“. Не дръзнало да се простре само покрай морето и бреговете на по-големите реки, където смъртоносните водорасли били сериозна заплаха за него.
На Предела, където всичко спираше и започваше нощта, спираше и дървото.
Жените се катереха бавно нагоре, оглеждайки се за прелитащи тигрови оси. На всяка крачка те срещаха ярките петна на цветовете — прилепнали по клоните на дървото, увиснали по лианите или движещи се свободно. В този район всичко цъфтеше — и лианите, и мъховете. Над главите им сред гъстата плетеница мрачно кръжаха дъмблъри. Колкото по-високо се изкачваха жените, толкова по-свеж ставаше въздухът около тях, а цветовете по-пищни. Небесносини, аленочервени, жълти и виолетови, тук бяха събрани всички красиво обагрени уловки на природата.