Жените стигнаха прикритието си тъкмо навреме. Над главите им вече кръжеше появила се изневиделица зеленоптица. Понесла се устремно, тя се набоде на един от шиповете. И мигом бе нападната от десетина хищника. В настъпилата суматоха Лили-йо и Флор бързо се справиха с топката. Напрегнали всички сили, те сръчно пробиха достатъчно широк отвор, за да промушат душата на Клет. Кълбото веднага възвърна своята цялост. Дървената фигурка ги гледаше през прозрачните стени.
— Дано се издигнеш в небесата! — рече Лили-йо.
Това бе част от нейните задължения — грижата за погребението на душата. Двете с Флор понесоха топката към една от нишките, спусната от кръстосвач. Горната част на кълбото, където обикновено се намираше семето, бе покрита с клей. Прозрачната топка тутакси се залепи за нишката и увисна, проблясвайки на слънцето. Скоро щеше да се появи кръстосвач, да стъпи на тази нишка и кълбото да се залепи за крака му. Така щеше да бъде отнесено към небесата.
Тъкмо свършиха и отгоре се спусна нечия сянка. Дълго близо цяла миля тяло се носеше към тях. Гигантското подобие на паяк, живеещо в света на растенията, наближаваше Върховете.
Без да губят нито минутка, жените се провряха през листака на платформата. Бяха изпълнили докрай погребалния ритуал на Клет. Време беше да се върнат при групата.
Лили-йо хвърли последен поглед към гигантското създание и двете жени поеха надолу към средните слоеве на техния свят.
Кръстосвачът се снижаваше бавно — огромен мехур с крака и челюсти; влакнеста маса покриваше по-голяма част от главата. За Лили-йо той беше като бог, с могъществото на бог. Плъзгаше се надолу по нишката.
Навред в джунглата се виждаха подобни нишки, тънки изнемощели пръсти, сякаш разперени към небето, проблясващи на слънчевите лъчи. Ясно бе, че водят нанякъде — към далечна сребърна полусфера.
В същия отрязък на хоризонта неизменно се виждаше и лунният полумесец.
С притегателната си сила тази луна постепенно бе забавяла през вековете въртенето около оста на своята родителка и преливането на деня в нощ, докато я обездвижи напълно и времето застине: едната половина тънеше в мрак, другата — във вечна светлина. В същото време под влияние на ответната инертност и движението на Луната около Земята замря. Тогава тя се отдалечи от нея, сякаш вече не се чувствуваше неин спътник, и зае двусмислената позиция на независима планета, готова да отстоява своето пълноправно място в триъгълника, който образуваше със Земята и Слънцето. Сега в този последен остатък от вечността Земята и Луната бяха равноправни — изправили се една срещу друга, те щяха да чакат да изтече и последната песъчинка на времето или Слънцето да престане да свети.
Свързваха ги единствено множеството носещи се в пространството нишки. Кръстосвачите можеха да прекосяват разстоянието на воля, като астронавти, родени в света на растенията — огромни, лишени от разум, оплели Земята и Луната в своята мрежа.
С удивителна находчивост някогашната Земя бе впримчена в мрежата на незнаен паяк.
Глава трета
Спускането надолу мина без особени премеждия. Двете жени се придвижваха спокойно към средните слоеве на своя зелен свят. За разлика от друг път Лили-йо не настояваше да бързат — предстоящото разделяне на групата никак не я радваше.
Не знаеше как да изрече онова, което я вълнуваше. Рядко се случваше хората в нейния свят да размишляват, още по-малко да споделят мислите си.
— Скоро и ние, като душата на Клет, ще трябва да се отправим Нагоре — рече тя на Флор.
— Такъв е обичаят — отвърна спътничката й.
На Лили-йо й беше ясно, че не може да очаква някакъв по-смислен отговор. На нея самата едва ли би й хрумнало нещо по-добро. Хората в тези времена не се задълбочаваха прекалено. Такъв бе обичаят.
Когато се събраха отново, групата скромно ги приветствува. Лили-йо бе изморена. Тя отвърна кратко на поздрава и се оттегли в своето жилище. Джури и Айвин й донесоха храна, без дори да се опитат да припарят в хралупата й — тя бе табу. След като се нахрани и поспа, Главната жена излезе вън, качи се на добре познатия им клон и събра всички.
— Побързайте! — подкани ги тя, без да сваля очи от Харис, който нарочно се бавеше. Защо си позволяваше да я дразни, след като чудесно знаеше, че всички се стараят да му угодят. Защо винаги е най-трудно със скъпите на сърцето ни хора?
Погълната от мислите си, тя не забеляза дългия зелен език, изпълзял иззад дънера до нея. Той се изправи, поколеба се секунда-две. Сетне обгърна кръста на Лили-йо, притискайки ръцете й до бедрата, и я вдигна високо във въздуха. Тя зарита с крака и завика, обзета от ярост срещу самата себе си.