Лора ненадейно осъзна, че Франк Харис й липсва. Той също бе поканен в Ройс-Парк, но отказал поканата с извинението, че вече бил запланувал да прекара остатъка от лятото в пътуване из Германия, Австрия и Италия. Защо я бе зарязал точно сега, когато имаше нужда от моралната му подкрепа? Но… тя бе обещала, че няма да престане да пише, и възнамеряваше да удържи обещанието си… било само за да съчини епизоди със злодействата на мрачния херцог… и заради заслуженото наказание, което той трябваше да получи накрая.
Ни най-малко не я бе грижа за реакцията на Ройс, когато прочетеше романа и му станеше ясно, че и всеки друг читател би разбрал кой се крие зад образа на зловещия херцог. О, колко жалко, че Франк нямаше да може да види остатъка от ръкописа, преди да се завърне в Англия, освен ако преди това тя не го посетеше в Италия… Хм, това не бе лоша идея! Ена я изтръгна от тези мисли, обяснявайки й, че скоро щели да пристигнат в Пензанс.
— Трябва да кажа — с нежелание призна лейди Хонория. — че за американец, който едва съвсем от скоро е в Англия, Ройс се справя чудесно.
На гарата в Пензанс ги очакваха три карети, които трябваше да ги откарат до Ройс. За дамите бе предназначен елегантен нов „Броугъм“. Другите две коли бяха старомодни и просторни — едната за прислугата, а другата за планините от багаж.
„Сега завесата може да се вдигне и да започне представлението“ — мислеше Лора, докато гледаше през прозореца. Скоро бе пленена от красотата на природата, толкова различна от гледките на облагородени, цивилизовани места, които й бе предложило пътуването. Това тук действително напомняше на Монтерей — високи дървета, облени от лъчите на късното следобедно слънце, и хвърлящи сенките си върху пътя, който постепенно се отдалечаваше от брега. Между дърветата бяха пръснати черни скални късове. Мирисът на море висеше във въздуха, а вятърът имаше леко солен привкус. Пътят се виеше между скалисти склонове, спускаше се и отново се изкачваше, за да ги отведе накрая на един невисоко възвишение насред малка равнина, граничеща от едната страна с причудливи скали, а от другата с гъсто залесен хълм.
Лора се наведе към кочияша.
— Къде е морето, зад онези скали ли? — развълнувано попита тя.
— Да, госпожице — отвърна мъжът. — От другата страна, чак до брега те са отвесни и насечени с пропасти, въпреки че има няколко пътеки, по които може да се слезе… черни пътеки с перила, поставени по нареждане на младия херцог. И все пак е доста стръмно, а понякога, когато вятърът идва от морето, може да стане и хлъзгаво. — Той изплющя с камшика над гърбовете на конете и продължи. — Сега сме на границата на Ройс Парк, госпожице. Хей там, зад завоя, е портата, въпреки че до къщата на господарите има още око миля.
Портата бе впечатляваща и изглежда доста стара, както реши Лора, когато минаха под каменния, обрасъл с бръшлян свод и поеха по дългата, поддържана алея, пресичаща парка. От ляво в далечината се мяркаше гъста гора. Алеята се виеше между пръснати на групи дървета и покрити с мъх статуи, израснали сякаш от влажната трева. В края на алеята сякаш попаднаха в съвсем друг свят. Градини с декоративни цветя, мостчета, свързващи двата бряга на малък поток, който изглежда прекосяваше цялото имение, беседки, фонтани и дори пауни, които се разхождаха гордо, разпервайки разкошните си, сякаш обсипани с бижута опашки. Минаха покрай малка пещера, чийто вход бе почти изцяло закрит от храсталаци и висящите клони на плачеща върба. От устата на каменен сатир извираше вода, която се изливаше в стомната на една нимфа.
— Ха! — изхихика лейди Хонория. — Това ми напомня, че по мое време жадните за приключения младежи излизаха посред нощ, за да се къпят в точно такива пещери. — След това тя се отърси от спомените, прикова проницателните си очи върху двете млади жени и добави: — Не бих ви съветвала да правите нещо подобно. Времената се промениха, скъпи мои, времената се промениха!
Пътят, сега посипан с чакъл, се разделяше на две и заобикаляше малко езерце, по чиято огледално гладка повърхност се плъзгаха четири лебеда — два бели и два черни. От тук за пръв път се виждаше къщата, която приличаше по-скоро на замък. Лора неволно потръпна. Обраслите с бръшлян каменни стени, с техните остри готически кули и каменните базилиски, които стърчаха като стражи над терасите на покрива, изведнъж изникнаха пред тях като тъмна Фата Моргана.
Гласът на лейди Хонория я изтръгна от зловещите предчувствия, които внезапно я бяха обзели.
— Пристигнахме най-сетне! Надявам се, че другите две коли няма да се забавят много, защото скоро ще трябва да се преобличаме за един късен следобеден чай.