След уталожването на суматохата, съпровождаща обикновено пристигането на нови гости, и след като лейди Хонория със задоволство установи, че домакините бяха помислили за всичко, те изкачиха няколкото стъпала, водещи към пищно украсено антре, където сърдечно бяха поздравени лично от лейди Маргарет. Наоколо не се виждаше жива душа и когато лейди Хонория спомена за това на глас, домакинята обясни, че господата били на лов, а дамите, водени от госпожица Ренфю, разглеждали руините на древен манастир, намиращи се недалеч от Ройс Парк. Тя ги увери, че останалите гости скоро щели да се върнат, за да се присъединят към тях за следобедния чай, сервиран както обикновено без излишни формалности в малкия салон до зимната градина.
Бяха отведени до стаите им от госпожа Евънс, икономката, и Лора установи, че й бе отредена стая в мавритански стил.
— Всяка стая си има име — обясни госпожа Евънс, която вървеше пред тях и отваряше вратите, за да се увери, че камериерките са сложили всичко в ред. Стаята на Ена бе до тази на Лора, а на лейди Хонория бе отредена стая на другия край на дългия, застлан с килим коридор, от двете страни на който бяха стаите на гостите.
„Така значи — помисли си Лора, оглеждайки стаята, — мавританската стая.“ В средата на помещението имаше огромно легло, чийто окичен с пискюли балдахин бе привързан с кадифени панделки. Стените не бяха нито облепени с тапети, нито скрити зад дървена тапицерия, както бе прието, а окичени с коприни, което караше Лора да се чувства така, сякаш бе в шатрата на някой бедуински шейх! Преобладаващите цветове бяха пауново синьо, алено червено и тъмно злато. Нощните масички имаха изваяни във формата на лапи крака и месингов плот и изглеждаха така, сякаш бяха купени от някой арабски пазар. Имаше дори големи, обшити с пискюли възглавници, пръснати уж безразборно из цялата стая.
Пред леглото имаше ниска дълга маса от тежко, резбовано дърво, затрупана с цветя и плодове във фруктиери от месинг и сребро. Дори лампите върху нощните масички бяха мавритански, а когато Лора отдръпна тежка, обшита с перли завеса, откри разкошна баня, обзаведена в същия стил като спалнята. Облицовани с цветни плочки стъпала, водеха към малък, овален басейн. Висящо на месингови вериги кандило хвърляше червеникава светлина, а от двете страни на завесата имаше лавици, отрупани с масла, балсами, сапуни, шишенца с парфюми и големи, меки кърпи.
„Това е прекалено! — гневно помисли Лора. — Сега вече отиде прекалено далече!“ Погледът и неволно бе привлечен от леглото с богато избродираната му завивка, която се спускаше чак до пода. Лора инстинктивно разбра, че това не е стая, която би била по вкуса на лейди Маргарет и покойния й съпруг. Мавританската стая можеше да бъде дело единствено на Трент Чаланджър!
За какъв се мисли, за някой… някой султан? И за каква ме взема? За някоя от покорните му одалиски? И тъй като гневът й растеше от минута на минута, цяло щастие бе, че в този момент на вратата се почука и в стаята влезе Адел, следвана от трима лакеи, които внесоха багажа на Лора.
Адел го разопакова бързо и умело и дори и да е бе останала изненадана от вида на стаята, тя с нищо не го показа. През отворените прозорци, заглушавайки за известно време шума на морето, до тях достигнаха гласовете на останалите гости, които се завръщаха от излета.
Лора все още бе толкова бясна, че реши, когато лейди Хонория и лейди Маргарет не бяха наоколо, да се държи толкова непристойно, колкото й бе възможно. А Сабина Уестбридж? Най-добре за нея щеше да бъде да внимава, защото щеше да понесе поражение в собствената си игра! „Може пък това гостуване да се окаже наистина интересно и забавно!“ — мислеше Лора. Постепенно бе започната да гледа на всичко това като на игра, в която мереха сили остроумието и разума — неговото остроумие срещу нейния разум. Неочаквано се почувства готова за всяко предизвикателство.
„Тази малка лудетина“ — каза си лейди Хонория, забелязвайки, че Лора, която последна бе слязла за следобедния чай, е облечена в една от онези нови, шити в „Уърт“ рокли, които полепваха толкова плътно по тялото, че подчертаваха и най-малката заобленост или вдлъбнатина на женските форми. Роклята бе в почти същото тъмносиньо, като очите на Лора и поръбена със златна ивица. Единственият накит, който младата жена носеше, бяха инкрустирани с диаманти и сапфири обеци, както и сапфирена брошка, закопчана на високото деколте на роклята. Хелена, която седеше до Франко, прошепна неспокойно на ухото му:
— О, не! Тя се шегуваше… няма да направи онова, което ми каза.