Лейди Маргарет предложи всички заедно да излязат на терасата или в зимната градина, където било малко по топло. Когато излязоха на терасата пред тях иззад една висока, остра скала изгря златисто жълтата луна. „Морска луна“ — помисли си Лора, вдигнала поглед към синьо-черното небе Тя се бе отдалечила на известно разстояние от останалите, за да остане за миг сама, и сега се облегна на парапета, гледаше луната и вдишваше нежните ухания, които се носеха във въздуха. Тогава, дори без да обръща глава, усети, че той е застанал зад нея. Пръстите му дръзко се плъзнаха по голия й гръб, а след това рече:
— Е, Лоричка?
Непринудеността на гласа му, когато се наведе прекалено близко до нея, я изненада и Лора се запита какво ли бе сторил с бедната Сабина, но без да извръща глава и сякаш изобщо не бе усетила докосването му, отвърна:
— Какво, е?
— Е, очарователна Лора, мислите ли, че можете да останете будна до полунощ, когато лунната градина е най-красива? Трябва да бъде видяна в часа, когато луната е най-високо горе на небето.
Той се подпря с лакти на парапета недалеч от нея, а раменете му докоснаха нейните.
— Зарадвах се да ви видя в тази рокля. Тя е недвусмислено прелъстителна… както навярно много добре съзнавате!
Гласът му бе станал подозрително мек.
— А при положение, че толкова добре знаете какво правите, какво бихте сторила, ако сложа ръка на раменете ви, за да ви стопля… така, например… и ако после… тъй като роклята ви е толкова дълбоко изрязана, пръстите ми се объркат и попаднат на онова, което тази вечер почти напълно сте изложила на погледите на всички мъже като един вид обещание?
В този момент пръстите последваха изчезващата в дълбокото деколте линия между гърдите й и потънаха в него, преди Лора да успее да се овладее и отдръпне.
— Не е ли по-добре да се върнете при госпожа Уестбридж? Тя сигурно вече ви очаква с нетърпение!
— О — рече той, с досада свивайки рамене, като хвърли бегъл поглед в посоката, където трябваше да го очаква Сабина. — Вероятно. Но, Лорелай, когато тя си легне, вие сте тази, на която бих искал да покажа лунната градина, а може би също и пещерата на Пан. А ако не слезете при мен, ще се кача горе в стаята ви и ще ви отвлека насила!
34
— Приличам на ученичка, която нощем бяга през прозореца, подмамена от нещо забранено! — прошепна Хелена, докато двете с Лора се промъкваха боси по стълбите и през една незалостена врата излязоха в градината.
И двете бяха доста рисковано облечени в пъстра цветна коприна, под която не носеха нищо друго, освен украсените си с панделки ризи. Одеждата на Хелена падаше почти свободно, докато Лора я бе увила плътно около тялото си, почти като сари, оставяйки едното си рамо голо. Двете жени предвидливо бяха загърнати в кашмирени шалове с ресни — за всеки случай!
— Мили боже! Вече мислех, че никога няма да дойдете — извика Франко, неочаквано изникнал от сянката, в която се бе крил. В същия миг той взе Хелена в обятията си и заглуши с целувка тихото уплашено възклицание, което се отрони от устните й.
— Не наричат ли това време часът на духовете?
Преди Лора да успее да отвърне нещо, Трент я хвана за китката и толкова силно я дръпна към себе си, че тя за малко не падна върху него.
— Така се срещат хората на лунна светлина, сладка Лорелай! Прошепна той, заровил устни в косата й.
Навярно от пълнолунието, тя изглеждаше обзета от същата лудост като останалите, Франко, който все още държеше в обятията си отзивчивата Хелена, рече:
— Най-напред Трент ще ни покаже лунната градина, а след това ще влезем в пещерата.
— Какво ще кажете за заплануваната от нас среднощна експедиция към неизвестното, Лора? — сребристите очи на Трент за миг потънаха в нейните, а след това двамата се затичаха по моравата, хванати за ръце като деца.
— Реших тази нощ изобщо да не мисля! — промълви останалата без дъх Лора, когато през гъст лабиринт от обграждащи тясна пътечка храсти се добраха до една просека. Избягвайки погледа на мъжа, Лора бързо добави: — Но мястото е възхитително! Защо се нарича „лунната градина“?
— Казаха ми, че се дължало на това, че тази полянка има формата на лунен сърп, символът на Артемида или още Диана, както римляните наричали своята богиня на лова — обясни Трент. — Говори се, че тази градина била разположена така, че при пълнолуние луната я огрявала така, сякаш е ден. Белите камъни, които са миниатюрно копие на Стоунхендж и сребристата повърхност на водата отразявали лунната светлина, докато скритата в храсталака мраморна плоча, облъхната от уханието на цветя и покрита с мъх… та тя уж била използвана за извършване на жертвоприношения. Както всички ние знаем, луната навярно упражнява странно въздействие върху човешкия дух! — Трент сви рамене и добави: — Всъщност, твърди се, че под тази градина има друга, много по-стара, още от времето, когато култът към богинята на Луната бил жив и хората й давали за съпруг рогат елен, който след една година бил принасян в жертва, а кръвта му разпръсквали по земята за плодородие.