Лора имаше усещането, че нито думите, които току-що бяха излезли от устата й, нито чувствата, надигащи се в гърдите й и заплашващи да я изпепелят, бяха нейни. Тя го гледаше — застанал гол пред нея, с отразяващи лунната светлина сребристи очи. Може би все пак в древната легенда имаше нещо вярно! Дали богинята на Луната, почитана в този лес от древното келтско население, не бе решила да се върне сред хората… поне за една нощ… чрез нея! От вените на Лора струеше усещане за мощ и сега тя скочи и пристъпи към него. Без следа от свян тя застана пред него и плъзна поглед по тялото му, преди да протегне ръка и да го докосне — отначало колебливо, след това все по-сигурно, докато той стоеше и я пронизваше със сребристите си очи, които си оставаха все така бездънни и загадъчни. Тя погали лицето му, пръстите й си поиграха със зърното на едната му гръд, спуснаха се закачливо надолу, както неговите преди това, поспряха върху стегнатия му корем, след това преминаха към гърба му и проследиха линията на гръбначния стълб. Усещаше играта на мускулите му под пръстите си, които сега отново се върнаха върху корема му и прелъстително го докоснаха между бедрата.
В този миг, сякаш отърсил се от някаква магия, той я сграбчи за китката и я дръпна толкова силно, че Лора политна към него.
— За момента това стига! — рече той. — Къде, по дяволите, и от кого си научила всички тези изкусителни малки трикове, които могат да влудят човек и да го извадят от равновесие?
— Аз ли съм тази, която те влудява… или луната? — подигравателно отвърна Лора.
Може би и двете… или някаква моментна лудост, за която накрая ще съжаляваме — с трескав глас рече той, и се взря в очите й, почти докосвайки устните й със своите. След това тихо се изсмя и я притисна още по-плътно към себе си, така че сега тя го усещаше с цялото си тяло. — Но какво от това, нали, Лора? И двамата с теб сме комарджии, не е ли така?
Без нито дума повече той отново започна да я целува — устните, страните, трапчинката в основата на шията й, в която пулсираше вена, раменете. И тогава целуна гърдите й, като толкова силно я изви назад, че тя се уплаши, че гръбнакът й ще се скърши и инстинктивно впи пръсти в раменете му. Сега лицето й бе извърнато към луната и силната светлина я заслепи, принуждавайки я да притвори очи и да се остави на могъщия прилив на чувства си. Бе напълно подвластна на сетивата си, а в този момент изчезна всичко, което я делеше от Трент. Той можеше да стори с нея каквото пожелаеше, но продължаваше да разпалва желанието й.
— Сега е твой ред, сладка нимфо — неочаквано рече той, разхлабвайки хватката на пръстите си и отблъсквайки я от себе си. — Сега е твой ред да стоиш като мраморна статуя, изложена на слънчевата светлина, докато аз ти се възхищавам и галя… А може би ще успея да те върна към живот, както Пигмалион съпругата си.
Тя наистина се чувстваше като статуя, съживяваща се от допира на пръстите му, които изследваха всяка падина, всяко възвишение, всяка извивка и скрита вдлъбнатинка по тялото й, докато на Лора й се стори, че не би могла да издържи нито миг повече. Останала без дъх и толкова немощна, че едва се държеше на крака, Лора се облегна на Трент и той с едва чута ругатня я вдигна на ръце. Положи я отново върху мраморната плоча, като да бе някоя девица, която след миг щеше да бъде принесена в жертва на божеството. Когато проникна в нея, Лора обви бедра около кръста му и, вкопчила се в него, понечи да изкрещи, но мъжът заглуши вика й с устните си. В нея се надигна могъща, разрушителна вълна, която я понесе на гребена си.
— Това не е всичко — шепнеше й той и се взираше в сънливите й очи, чиито клепачи сега тежаха като олово.
— Хм, какво имаш предвид?
— Имам предвид, сладка моя, че още не съм се наситил, дори и ако на теб това ти е достатъчно и в момента изглеждаш доволна! И тъй като ми се струваш уморена, зная сигурно средство за ободряване! — Още не изрекъл това, той се наведе над нея и без Лора да разбере какво става, я вдигна на ръце и, както си беше гол, я понесе през гъсталака.
Сега Лора започна не на шега да се съпротивлява и протестира.
— Не зная какво си си наумил, но… ти си полудял! Не! Пусни ме! — Тя понечи да издраска лицето му.
— Не? — повтори Трент с нескрито подигравателен глас. След това, за нейно най-голямо облекчение, спря.
— Не! Искам да ме пуснеш на земята! Не зная дали лунната светлина ти е отнела разсъдъка, но аз все още имам достатъчно, за да си спомня, че оставихме дрехите си в глупавата ти лунна градина, а Франко и Ена очевидно все още се къпят в пещерата, което…
— Колко много извинения ти идват на ум, Лорелай! Но ако се безпокоиш за брат си и приятелката си, нека тогава ги потърсим, макар че това едва ли ще им хареса особено. На всяка цена обаче трябва да видиш пещерата — строго добави той, — тъй като обещах да ти я покажа. А ако не мируваш — процеди през зъби, — ще те сваля на земята и ще ти хвърля един хубав пердах! Не си мисли, че можеш излезеш насреща ми със своето жиу-жицу или кунг-фу, защото тези бойни стилове са ми добре познати!